Гледам Пилето право в очите. Никак не ми се ще да му причиня болка, но трябва да зная какво се е случило.
— Кажи ми, Пиле, какво се случи с тебе? И как в края на краищата попадна тук?
Виждам, че на Ал му е неудобно да пита. И разбирам, че трябва да му разкажа нещо.
— Виж какво, Ал, с мен просто се случи нещо, както се случват и много други неща. Ако Щеш, вярвай, раниха ме на остров Уайхеке, близо до Нова Гвинея. Японска картечница, струва ми се, двадесет и пети калибър.
Когато се свестих, намирах се в някаква нажежена голяма палатка. Слънцето така печеше, че всичко ми се виждаше жълто. Бяха ми закачили разни тръби и тръбички. Лежах на гръб и не можех да се помръдна. Наоколо се виждаха дълги редици походни легла и бутилки, пълни с кръв или вода. Пак изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, чух невъобразим шум. Покрай мен бягаха хора; разнасяше се карабинен пукот. Сутрин ли беше или вечер, не мога да ти кажа. В другия край на палатката се вдигаше тупурдия. Някакъв японски войник се вмъкна вътре. Тръгна покрай леглата и взе да бучи с щика. Нямаше никакви викове, чуваше се само как щикът се забива и разпаря платното на леглата, излизайки чак от другата страна. Скъсах тръбичките, проврях се под палатката и хукнах. После започнах да летя. Прелетях над палатката и се отправих към джунглата. Когато се обърнах, виждаше се само палатката на брега и лъсналото отвъд нея море. После… после те чух да ми говориш за гълъбите. Вярваш, не вярваш, това е, което си спомням.
— Глупости, Пиле, стига с тия смахнати работи! Та може ли човек да хвърчи?! Кажи ми какво според теб се е случило в действителност.
— Точно това, Ал.
— Ти си непоправим.
Ал се поотдръпна. Не исках да го лъжа, а ето, че той се разтревожи.
— Добре де, Ал, всичко е една лудост. Това за летенето може да съм го съчинил несъзнателно. Но ето сега сме отново двама, нека измислим как да живеем. Да пуснем в действие стария комбинат.
Седим мълчаливи няколко минути. Страх ме е да поставя въпроса особено пък след тая история с летенето. Знам ли го как ще реагира? Току-виж, пак взел да клечи насред помещението. Но не мога да се сдържа, трябва да му кажа.
— Това ми хрумна, кажи-речи, насън, Пиле. Страхотен сън. Като се събудих, разсмях се е глас. Знаеш ли, накарах Уайс да се разпореди да пратят тук всички бейзболни топки, ония, дето майка ти ги задигаше.
— Да, помня. Ти ми каза.
— Не знаех, че си ме чул.
Не мога да повярвам, че майка ми е държала тези топки толкова години. Докъде ли не стигат хората в стремежа да си осмислят някак живота.
— Та именно с топките започна тоя сън. Събудих се посред съня, а после го оставих да продължи, както човек прави с хубавите сънища. Разиграем ли докрай тоя номер, ще прецакаме Уайс като нищо. Армията ще ти определи не сто, ами сто и петдесет процента инвалидност, само и само да се отърве от теб. Първо ще наговоря на Уайс куп глупости: как си давал признаци, че се оправяш, и като съм споменал за топките, съвсем си се опомнил. Ще добавя, е, нещо сълзливо: колко те е измъчвало чувството за вина, понеже майка ти задига топките. Може дори да му кажа и за неудържимото ти желание да летиш и да го свържа с топките, които непрекъснато летят във въздуха. Ще му пусна и една супердраматична версия за полета ти от газовия резервоар. И тук вече ще предложа да донесат топките в твоята клетка и само да гледат какво ще стане. Той ще се хване. Да пукна, ако не се хване.
Уайс започва да хъмка. Няколко пъти си поглажда долната челюст, после се опитва да обхванех едната ръка дебелото си туловище, а с другата да се облакъти на нея. Но е толкова дебел, че не успява. Как е възможно да си психиатър, щом не можеш да се прехванеш е едната ръка през гърдите, да се облакътиш с другата на нея и да си погладиш брадата? Сигурно е ужасно да си психиатър в армията и да си нямаш брада, че да си я погладиш. Тия нещастници по десет години се учат в училище как се поглажда брадата и как най-хубаво се хъмка, но попаднат ли в армията, брадата отива на Кино. На Уайс ще му отива брада, една хубава черна брада, хем ще му скрие диплите на гушата.
И тъй, рано-рано на другия ден ние се понасяме по коридора, Уайс, Реналди и аз. Реналди е живо доказателство, че не е задължително да си в казармата, за да ненавиждаш армията.
Уайс върви напред с папката си, заредена с чисти листа. След него е Реналди с много сериозен и служебен вид. Аз завършвам колоната, помъкнал кутията с топките. Те миришат на плесен и са от всякакъв чешит — значи, не е възможно да са купувани сега, Това са си оригиналните топки, задигани някога една по една. Най-голямата колекция на света. И за нея трябва да се благодари на майката на Пилето, ястреба на игрището, гробокопача на бейзболните топки.