Във водата се чувствувах свободен. С едно леко движение можех да се отправям без усилие във всяка посока. Но във водата се движиш по-бавно, тя е по-плътна и по-тъмна. И не можеш да издържиш дълго. При всеки опит успявах да издържа не повече от пет минути.
Човек е напуснал водата. Въздухът е неговата естествена среда. И макар че сме принудени да се движим в най-долния му слой, ние живеем във въздуха. Връщане назад няма. Живеем в ерата на млекопитаещите и птиците.
Сто милиарда птици, петдесет на всеки човек. И това не прави впечатление никому! Живеем в тинята на безкрайността и няма кой да възроптае, Как ли изглежда нашето робство в очите на птиците, чиято среда няма граници?
Решихме да запрашим покрай брега, та до Уайлдуд. Нашите ходят там почти всяко лято. Атлантик сити е по-голям, но Уайлдуд е по-открито, по-природно място.
Тръгваме с колелетата. И пак се озъртаме за полицаи. Но иначе е адски приятно, чувствуваш се свободен, няма го връщането в къщи, няма кой да те чака да се прибереш и да ядеш; няма никакви задължения, само си караш колелото и се радваш на пейзажа. Никога досега не бях дори подозирал, че съм бил затворник.
По пътя към Уайлдуд решихме да спим по плажовете нощем, а денем да се печем на слънце. Каквото ни е нужно, ще го свием от магазините. А зад ресторантите има купища изхвърлени консервени кутии, в които може да се намери храна, колкото щеш. От Армията на спасението ще купим две стари одеяла и една тенджера, в която да си готвим.
Всичко стана точно тъй, както го мислехме. Просто да се не надяваш. След като купихме одеялата и тенджерата, харчехме пари само вечер за въртележките и влакчетата и за дъвчащи бонбони. Пристрастихме се към тях като към наркотик. И двамата много обичахме ония с червени или черни чертички и с остър вкус.
Нямахме главоболия с полицаите. По крайбрежието летуват какви ли не хора, тъй че две шляйкащи се момчета едва ли могат да направят впечатление. Нощем свивахме гнездо под дъсчената пътека, като избирахме такова място, където тя е само на два-три фута над пясъка. Сгушвахме се там, а през деня заривахме тенджерата в пясъка.
Пилето съвсем се побърка с неговото плуване. По цял ден тренираше да издържа по-дълго, без да си поеме въздух, дори когато не плуваше. Седя аз до него и му говоря нещо и гледам — очите му ще изхвръкнат; после той изпуска въздуха си и казва: „Две минути и четирийсет и пет секунди.“ Понякога ме караше да му броя. И то по такъв начин: Мисисипи — едно, Мисисипи — две, Мисисипи — три и тъй нататък. Луд човек. По цял ден „летеше“ във водата, гмурне се, появи се отново след доста време, поеме дълбоко въздух и после пак. Откри къде е местната обществена библиотека и изчете всички книги за китове, морски костенурки и делфини. Маниак. Запали ли се за нещо такова, не можеш го озапти.
Най-лошото беше, че Пилето изхарчи цяло състояние да гледа номерата на един ненормален, наречен „Зими, човекът риба“. Отвратителна история. Двата крака на тоя Зими бяха отрязани догоре, тъй че мязаше на яйце с глава и ръце. Дебелак с огромен гръден кош. Показваше се в нещо като плувен басейн със стъклена стена, все едно златна рибка в аквариум, и хората се трупаха пред стъклото да гледат номерата му. Тоя тип стана бог за Пилето. Зими, разбирате ли, можеше да стои под водата до шест минути и през това време правеше разни номера, да речем, пушеше цигари.
На мен ми омръзна да гледам Зими, та започнах да убивам времето в съседния павилион. Там двама луди мотоциклетисти се надпреварваха във вътрешността на нещо като каца. Фантастично. После имаше една жена, която се качваше на мотоциклет с кош, а в коша настаняваха един огромен рошав лъв. Надува тя мотора и обикаля в хоризонтално положение вътрешността на кацата, а лъвът през цялото време реве, та ще се скъса. На какви неща са способни хората, ей! Имаше и едно младо момче, което правеше акробатически номера на същия мотоциклет — изправи се на кормилото с краката нагоре и после обикаля кацата също в хоризонтално положение. Ама имаше страхотии перки и целите му ръце бяха татуирани. Биваше си го тоя, опитай се само да го измаризиш.
Вечер се возехме с Пилето на въртележките и влакчетата. Той все избираше такива, дето те запращат в небето. Имаше една, като я засилят, засилят, засилят — и ти се обърнеш надолу с главата, само че не си вързан за седалката. Тогава всички започваха да пищят, но не и Пилето. То само се хили. Опитах на тая само веднъж, повече — мерси.