— Е, чак пък толкоз.
— Нека да довърша, Ал. Уайс е строен, жилав, с добре развити мускули. Движенията му са бързи и гъвкави, покрит е със златожълт мъх, като малко пате. Сега, когато е без очила, забелязваме колко големи са очите му. Той скача на края на покрива, дава ни знак да го последваме, усмихва се, после литва извил гръб, като размахва ръце мощно, бързо, но не припряно и леко потрепва с крака. Прелита над двора и каца на зида, който огражда болницата. Обръща се и още веднъж ни дава знак да го последваме.
— Без мен, Пиле. Аз не смея да припаря до края на покрива, камо ли пък да скоча. Нали ще се пребия.
— И аз няма да скачам, Ал.
— Тогава какво?
— Ами вземаме костюма, който Уайс е свалил, и го прибираме в кутията при плесенясалите топки. После слизаме по стълбите до пропуска, даваме кутията да я проверят и си отиваме — през портала, та навън.
— Толкова просто?
— Толкова.
— А какво става след това?
— Нищо, Ал; само ни очакват останалите дни от живота.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Ами краят, това ли е краят?
— Не, съвсем, Ал. Не е толкова лесно. Никой не се е отървал току-тъй.
Но си струва труда да се опита.