После застъпва с краче съдинката, та да не мърда, и изяжда останалите зърна. Крачето й е почти до моите пръсти. Редом с техните огромни спирали виждам микроскопичните розови люспици на краката й и тъпичките жилки по тях. Дори усещам мириса й — мирис на не счупени яйца. Може би така миришат перата. Гълъбите нямат такъв мирис. Техният е малко нещо мускусен, примесен с дъх на стар прах. А това е нежен парфюм.
Като изяде храната, пусна съдинката и обърса човка о пръчицата, но не се отдалечи.
КуииИИП — обаждам й се аз, обаче тя само ме гледа. КуииИИП — повтарям аз. Тя ме разглежда; пита се що за човек съм в същност. Това продължава десетина секунди, доста време за една птица. После слиза на дъното на клетката и клъвва няколко песъчинки. Аз съм много щастлив.
На другия ден съм на училище, но умът ми е все в Пилето. Не ми се ще дори да погледна хора. Хората са толкова груби, особено възрастните. Те непрекъснато сумтят и охкат, мляскат и пъшкат. И вонят на развалено месо. Движат се тежко, тромаво, а застанат ли на едно място, имаш чувството, че са приковани за земята.
На обяд, като се връщах по железопътната линия, взех да упражнявам скок с обръщане. Това е доста трудно. Много по-лесно е, ако го правиш със засилване. Но да скочиш от място и да направиш пълно завъртане, е почти невъзможно. Трябва да се изметнеш много силно, за да можеш да се завъртиш в краткото време след отскока, което все не ти достига, и ти тупваш на земята, преди да си направил пълно завъртане. Нужно е да се изметнеш и да се завъртиш, докато още си във въздуха. Само веднъж почти успях да го направя, като силно приклекнах, преди да отскоча и да се завъртя плавно. За секунда ми се стори съвсем добре, почувствувах се поосвободен, но после се изкривих и тупнах на земята. Трябваше повече да се стегна. А трябва да развия и по-бързи рефлекси.
Когато се прибрах в стаята си след училище, Пилето ме посрещна с цвъртеж. Докато се преобличах, разменяхме си онова въпросително_ КуииИИП_. Но после трябваше да сляза долу и да измия задната веранда. Ако на майка ми само й хрумне, че губя прекалено много време заради някаква си там птичка, ще се повтори историята с гълъбите.
След случая с газовия резервоар скрих пернатия си костюм горе на гредите в гаража. Тя и досега продължава да го търси и все повтаря, че ще го изгори — щяла да го изгори за мое добро, така казва.
Не разбирам защо тя мисли, че не е редно да се занимавам с птици. Нима иска да гоня по цял ден момичетата или да си губя времето като Ал, за да стана най-силният човек на света!? Или да човъркам непрекъснато коли и да ги карам като щур? Това по-хубаво ли е?
Във всеки случай не искам да си имам никакви разправии. Затова измих хубавичко верандата и полях цветята на прозореца. После обрах от задния двор разхвърляните по него вестници и ръждясали консервени кутии. Дечурлигата все хвърлят през оградата такива кутии, да ни мърсят двора. Ако майка ми престане да ги гони и да размахва срещу тях я парцала, я метлата, те няма да го правят. Все още не мога да разбера къде крие тя бейзболните топки. Сигурно струват цяло състояние.
Като се върнах в стаята си, извадих от обогатената храна и се приближих тихичко до клетката. Куип-куип — посреща ме Пилето. Вслушвам се да чуя дали има да ми каже още нещо. Но ми изглежда все същото. Канарският ми е все още чужд език. Виж, с гълъбите бях толкова свикнал, че им разбирах почти всичко. Те всъщност не говорят, само си подават сигнали.
Пъхнах съдинката между теловете и я закрепих на пръчицата. Пилето кацна на другия й край. Този път има определена промяна в гласа й. Пак куип, само че много по-високо, сякаш някой възкликва: „Така ли?“ То е по-скоро кърИИП и идва някак издълбоко. Чувам го добре, обаче не мога да го възпроизведа. Отвръщам й с едно обикновено куииИИП. Тя повтаря още пет-шест пъти своето кърИИП, после заподскачва наляво-надясно по пръчицата и се приближава към мен. При всеки подскок положението на тялото й спрямо пръчицата се променя напълно, но главата си държи право напред, към мен. Само че при всеки подскок ме поглежда ту с едното, ту с другото око. Това е нещо невероятно, почти невъзможно да се опише, а тя го прави все едно, че нищо не е.
Когато стига до съдинката, застъпва я както предишния път, взема едно зърно и го олющва, без да отстъпи назад по пръчицата. Мускулите на крилете и краката са свити, за да може да отскочи, ако направя някакво движение. А аз жадувам да пъхна пръст между теловете и да докосна крачето й. Извън нейната клетка се чувствувах в клетка.