След няколко секунди вече я бях приучил да излита сама от клетката, щом й отворя вратата, а после да каца на пръчицата, когато и я подам. Лети навред из стаята, каца на леглото ми, на прозореца, на скрина. После се връща на пръчицата, която държа. Ах, колко красиво лети — с изпъната шийка и подвити назад крачета В стаята крилете й издават звук, подобен на шепот. Искам ли да се върне, трябва само да Подам пръчицата и да А повикам: пиип-куИИП. Тя познава този звук. Може би това, а не Пиле е нейното име. Мислено аз продължавам да я наричам Пиле, но когато я викам, произнасям пиип-куИИП.
Отначало, като се връщаше при мен, давах й някое и друго зрънце, но не след дълго престанах. И аз, и тя разбирахме, че сме равни в играта.
Понякога се опитва да ме дразни: връща се към пръчицата и уж да кацне на нея, в последния миг свърне и кацне другаде. Веднъж дори кацна на главата ми. По цял ден мога да я гледам как лети, но ми прави удоволствие и да я гледам как подскача. Претърсва целия под и намира нещица, които аз изобщо не мога да забележа. Много внимавам да не мърси. Ако майка ми намери някъде в стаята курешка, всичко ще отиде по дяволите.
Едва след много дълго време Пилето ми позволява да я погалвам по главата и гърдите. Птиците са такива, те дори не се галят една друга. Но Пилето свикна и с това, хареса й. Ще дойде в ръката ми и ще са накокошини, когато прокарам пръст по главата й или надолу по крилата. Ноктите й трябва да се изрежат, но колкото пъти се опитвам да я хвана с ръка, толкова пъти тя изпада в паника.
Обикновено когато я пускам от клетката, спускам транспаранта, но един ден забравих. Щом й отворих, тя излетя и право в прозореца. Блъсна се в стъклото с пълна скорост и падна трепереща на пода.
Хвърлих се към нея и я вдигнах много внимателно. Тя лежеше в шепата ми безчувствена и неподвижна. Няма нищо по-мъртво от мъртва птица. Защото птицата е преди всичко движение. Умре ли, остават само пера и въздух.
Едното а крило ми се видя изместено. Прибрах го внимателно към тялото и я взех в двете си ръце, за да я стопля. Все още диша, макар и много слабо. Усещам е шепата си ударите на сърцето й. Проверявам да няма някъде кръв или нещо счупено. Шийката а виси отпуснато през пръстите ми и аз съм сигурен, че е счупена. Друго не може да бъде, понеже тя лети самоуверено със силно изопната напред шия.
Бледосинкавите, почти прозрачни клепачи скриват очите й. Какво да направя? Нищо не ми идва наум. Милвам я лекичко по главата. Викам я: пиип-куИИП дъхам й да я стопля. Убеден съм, че умира.
Но — ето първият признак за живот — тя размърдва увисналата си глава и я вдига. После отваря очи и ме поглежда. Не се опитва да избяга. Примигва бавно и пак затваря очи. Викам я още няколко пъти: пиип-куИИП. Галя я по главата. Тогава тя отваря очи и съвсем изправя глава. Ако шията й е счупена, как ще направи това? Значи, има надежда. Обточвам с пръсти крачетата й, да ги изправя, и ги опирам на дясното си бедро, като продължавам да я държа. Тя отново затваря очи, обаче държи главата си изправена. Все още не може да се залови за бедрото ми, Пръстите й са свити безчувствено.
Държа я тъй още известно време, галя я по главата и я викам. И изведнъж тя отговаря с едно уморено, едва чуто куииИИП. Аз отвръщам, тя също. Поотпускам я и тя успява да стъпи и да се задържи на бедрото ми. Прилича на чорлаво кълбо, перата й са се разрешили в изпотената ми ръка. Прикрепям я с две ръце, за да не падне. Вземам я отново и се мъча да пригладя перата й. Така, едно по едно, оправям перата на двете крила. Сега изглеждат добре. Пускам я и тя застава без моя помощ на бедрото ми. Накокошинва се и също започва да оправя перушината си. Извръща глава и прокарва човка по всяко махово перо. Изаква се. После се изопва и започва да подскача на коляното ми и да цвърти, сякаш нищо не е било. Отвръщам й и й подавам пръст. Тя скача на него и се обръща. Обърсва човката си о пръста ми. За първи път прави това. Прекрасно, тя се движи отново! Не съм усетил, че плача, но лицето ми е мокро. Занасям я до клетката, Пилето скача от пръста ми и влиза вътре. Радва се, че отново е на сигурно място. Наяжда се и утолява жаждата си.
Наблюдавах я в течение на един час, след това се успокоих — нищо й няма. Какъв късмет! Просто не можех да повярвам. Без нея животът ми щеше да бъде ад. Оттук нататък никога не отказваше да я взема и да я подържа в ръце. А след няколко дни изрязах и ноктите й.
Сега вече жадувах да разкажа някому за Пилето и за всички неща, които тя умее да върши. Опитах се да разправя на Ал, но той повече не се интересува от птици.