А тя е такава наслада! Понякога вечер я оставям навън и я приучвам да спи отгоре на клетката, та да цвъка в нея, а не из цялата стая. За да се чувствува по-спокойно, преместих клетката на полицата зад леглото ми. Това е най-високото място в стаята. Сутрин Пилето скача на главата ми и ме кълве по носа и по устата, докато се събудя. Но никога не ме кълве по очите.
Научих сума ти канарски думи и зная как да й кажа „стой там“ или „ела“, или, да речем, „яж“, „здравей“, „довиждане“. Започвам и да различавам нейните, които тя казва.
Тази нощ ме сложиха да спя при санитарите. ПеСе-то от отделението на Пилето се залови да ми покаже квартирите им. Подпитвам го за Пилето. Той ми обяснява, че Пилето е тук вече близо три месеца. Дълго време дори не го знаели кой е; наложило се да проверяват всички картотеки и да търсят имената на изчезналите в Уайхеке, където Пилето е загазил. Това бил някакъв остров край Нова Гвинея. На всичко отгоре Пилето бил прекарал и малария.
Същата нощ ме подгониха страшни кошмари. Събудих се, крещейки с всичка сила. Там в дивизионната, в отделението за пластична хирургия, нощем е по-голяма лудница от тая тук; насън изчезват задръжките. По едно време се появи ПеСе-то, но аз му казах, че нищо ми няма. А пак ме беше избила пот, цялото легло беше прогизнало. Преместих се на друго. Чудя се дали ПеСе-то ще каже някому; майчице, те са в състояние и мене да турят в клетка.
На другата сутрин отивам при Уайс. Той още не е дошъл, но вътре седи един дебелак с пишеща машина „Ъндъруд“, бричетайка. Искал, казва, само да вземе някои сведения, които трябвали на доктора. Опитвам се да му обясня, че аз не съм от лудите, но той вече е измъкнал един син формуляр и го пъха в машината. Седи и се хили насреща ми. Мисли ме за луд, сто на сто.
Задава ми много умни въпроси, да речем: колко души в моя род сами са си видели сметката; или изпитвам ли удоволствие, като кензам. Ама че щурави въпроси! Но това не е най-странното. Най-напред ме пита за името. Написа го — кълве с четири пръста, — после го погледна и плюна. Изплю се направо върху името ми, на хартията. Факт! Викам си: може нещо да е било залепнало на устната му. И се правя на разсеян. После ме пита за номера ми и за частта. Написва и това, погледна написаното — и пак плюна! Рекох си: тоя е от лудите и се е вмъкнал тук, докато доктора го е нямало. А може пък всичко това да не е истина, може самият аз да съм луд. Опитвам се да разгледам по-добре дебелака, без той да забележи. А той пак се хили. На бърната му все още има плюнка. Дали това не е някакъв нов психологически тест, нещо като плювателен тест? Знае ли човек?
Започва да ми задава нови въпроси. И всеки път се повтаря същото. Плюнката му не е тлъста, не е като балон, а сякаш излиза от пулверизатор. Машината трябва цялата да е ръждясала отвътре. Задава нов въпрос, написва, поглежда и плюе. Поглеждам вратата и преценявам разстоянието. Светлосиният формуляр, който попълва, е станал вече тъмносин. Дебелакът почти беше свършил, когато докторът мина покрай нас и влезе в кабинета си. Пусна ми психиатричната си усмивка; тази сутрин беше изключил военната.
Свършихме. Дебелакът изтегля внимателно формуляра. Знае си той работата — колко такива мокри формуляри е изваждал от машината. Хваща го за крайчеца и го занася на доктора в кабинета. После излиза, поухилва ми се и потрива ръце — вероятно ги бърше от плюнката. Казва ми да вляза. Докторът майор е забил поглед в мокрия лист и го чете. Дава ми знак да седна. Листът лежи на бюрото му и той не, го докосва.
Чакам го да каже нещо за плюнката. Може да ме поздрави, че съм издържал плюнковия тест, или да ми се скара, или нещо друго. Нищо! Явно е свикнал с наплютите листове. Може самият той да е луд и да не иска да чете нищо, ако то не е наплювано; може да е взел нарочно тоя дебелак, за да плюе по листовете. Всичко е възможно. Той вдига глава; толкова е сериозен и тържествен, че не му отива на дебелината. Очите му блещукат зад очилата; психиатърът в действие, това ще е тази сутрин.
— Тук казваш, че си бил съден от военен съд.
— Тъй вярно, сър.
Нека му пусна аз едно „сър“, какво ще го докторосвам. Трябва да се измъкна оттук с цяла кожа. Ах, защо не излъгах за тоя шибан съд!
— Какъв точно военен съд, сержант?
„Сержант“! Сега я втасахме.
— Дисциплинарен, сър.
— А в какво беше обвинен?
— Побой на подофицер, сър.
Той пак почва с неговите „хм-м“ и „аха“.