Выбрать главу

После поглежда да види дали вратата на кабинета е затворена. Тя е затворена. Почти очаквам да скочи и да я отвори. Та той е затворен тук с един луд офицер, с един убиец. Пускам му с едно око най-убийствения си поглед, поглед на сицилианец, мафиот и наемен убиец, всичко това в пакет. На времето съм го тренирал пред огледалото. Най-после трябва да имам някаква аванта от това, че съм италианец.

Седя и не трепвам. Мисля си да се надигна бавно от стола и да му размажа физиономията. Той се покашля и скръства ръце на бюрото току до купчината наплюти листове.

— А често ли изпадаше в подобни буйства, Алфонсо?

Това е друго, сега отново говори психиатърът. На лицето му се появява усмивката на Дядо Коледа. По дяволите, аз мога да бъда по-добър психиатър от тоя малоумник! На него не му е съвсем ясно как да постъпи. И на мене не ми е ясно накъде да я завъртя. Де да се беше случило това посред войната, а не сега, когато тя вече свърши. Сигурно щях да пипна голяма пенсия като маниакален убиец. Така де, ужасната военна машина е превърнала махленското гаменче в опасен маниак. Щях да си живея царски до края на живота, най-много да изръмжа от време на време или да напердаша някой старец.

Той продължава да ми се хили; психиатричната му усмивка не изчезва нито за миг; изработил я е до съвършенство. Иска да изкопчи нещо от мен. Иде ми да му разкажа с каква радост обезобразих с лопатата мутрата на онова копеле. Черните в камиона се бяха насрали от страх.

— Не, сър, не много често.

— А би ли ми разказал как стана това? Защо да не му кажа? Освен това аз разбирам от заповеди.

— Бях само от четири дни в армията, сър. Един ефрейтор във Форт Къмбърданд ме сграбчи за рамото и аз реагирах инстинктивно.

— О, разбирам.

Нищо не разбира и знае, че не разбира. Отвръщам на усмивката му. Изобщо играем си на усмивки. Голяма работа е това да си италианец; всеки ти има страха — то е от филмите. Говори ли се за злодей, хората си представят италианец. Стрелвам го още веднъж със застрашителния поглед. Очите му шарят по мокрия формуляр и той пак хъмка и ахка. Доникъде не сме стигнали.

— Да се върна ли в отделението тази сутрин, сър?

— Разбира се, сержант. По-добър избор нямаме.

Чакам. Не мога да стана и да си изляза, преди да е станал той. В армията ли си, все си вързан с нещо. Не мога да си обясня защо не ме пита дали съм дънил някога Пилето. На негово място първо това щях да попитам.

Най-после той става, ставам и аз и му отдавам чест. Имам чувството, че ме праща по дяволите и праща и себе си по дяволите, защото е допуснал да го пратят по дяволите. Той се страхува от мен и това ме радва, Все се надявам, че тая дивотия Ще свърши, но щом някъде стане засечка, всичко започва отново.

— Добре, сержант, ще се видим утре по същото време.

— Разбрано, сър.

Копелето му с копеле, ще иска от дивизионната сведения за мен. Господи боже мой, кога ще се измъкна от тая проклета армия!

Връщам се при Пилето и въпреки че той продължава да клечи на пода, нещата сега са по-различни. Той знае, че аз съм тук, убеден съм в това. А аз зная, че той е Пилето, а не някоя друга, фалшива птица.

— Пиле, имах още един сеанс с твоя доктор. Решиш ли да проговориш, ще се забавляваш знаменито с него. Но каквото и да правиш, не му казвай, нищо за гълъбите, за канарчетата и за всички тия пилешки глупости. Защото тогава ще влезеш в графата „много особен случай“.

Зная, че този път ме чува, и ми се ще да стоя тук и да го курдисвам.

— Хей, Пиле, а помниш ли, като продавахме списания? Какви картинки бяхме само!

След като се върнахме от Уайлдуд и аз най-сетне се съвзех от отмъщението на стария, трябваше да измислим някакъв начин да върнем парите. Дължахме на родителите си деветдесетте и два долара за влака. И тогава се сетихме да продаваме списания от врата на врата по жилищните блокове.

Измислихме го много добре. Портиерите ни гонеха, но ние натискахме всички звънци и все се намираше някой достатъчно мързелив, който Да отвори вратата чрез Домофони, без да пита кой е. Вмъкнехме ли се веднъж вътре, единият от нас само караше асансьора, а другият тичаше от апартамент на апартамент и продаваше списанията. Продавахме „Либърти“, „Сатърди ивнинг пост“, „Колнърс“, „Космополитън“. Най-удобното време за продажба беше веднага след училище до към пет и половина, когато мъжете започват да се прибират. А много от жените бяха и сами, защото мъжете им бяха отишли на война. Някои купуваха редовно от нас. Обикновено аз се занимавах с продажбата, а Пилето работеше с асансьора, докато портиерът го гонеше по етажите. Ще го хванеш Пилето, ама друг път.