Пилето все правеше някакви щури модели на птици. Правеше ги от балсово дърво и хартия, както се прави самолетен модел, само че неговите бяха птици с ластици, та да може крилете да се размахват. Някои от тях бяха много сложни, крилете им се извъртаха вертикално при мах нагоре и хоризонтално при мах надолу. И вярно — някои от тях наистина летяха. Обаче работата е там, че нито една от тия „птици“ не можеше да лети толкова надалеч, колкото един редовен самолетен модел.
— Ама ти, Пиле, се хвана като шаран на тоя номер с картата.
В обяснителната част имаше какви ли не сложни указания, както си му е редът за такива карти — от това дърво до онази скала и прочие. С нейна помощ трябва да стигнем до една стена, където се предполага да намерим друго сведение. Пилето и това глътна; ама той си е такъв, всичко вярва. Взе да разправя какъв огромен птичарник щял да направи със своя дял от съкровището. Просто ми идваше да му кажа истината. Не исках да го оскърбя с тоя номер, исках само да се пошегувам и да си напиша домашното по литература.
Тръгнахме да търсим съкровището още същата вечер. Валеше адски. Аз се мъчех да убедя Пилето да отложим тая работа, но нищо не е в състояние да го спре. Така дълбоко беше повярвал, че и аз започнах да вярвам. И дори взех да се надявам, че ще открием съкровище.
Щураме се ние в мрака без фенерчета, мокри до кости. Пилето ме води към несъществуващото съкровище. Намираме наистина старата тенекиена кутия от тютюн, в която бях скътал второ съобщение. Бях я пъхнал между камъните в развалините на някогашната къща — там, дето е била камината. Пилето пъха в джоба си кутията и хукваме с все сили към тях. Промъкваме се през избата, за да не ни види някой. Пилето е малко дребничък, обаче търчи като вятър.
Вмъкваме се пак в неговата стая и разгъваме новата карта. Използувал съм същия шифър и съм прогорил част от обясненията, но съм оставил достатъчно, за да се разбере, че именно това е необходимата карта. Съкровището е отбелязано на нея с кръстче. Пилето настоява да продължим търсенето още сега. Аз го увещавам да отложим за другата вечер — нали трябва да набавим необходимите инструменти и други неща. И си викам: що ми трябваше да започвам тая щурава работа. Дори съжалих, че нямам някакво съкровище да го заровя някъде, та Пилето да го открие, съкровището уж е зарито в североизточния ъгъл на някогашния хамбар, който е в развалини. Това е указано по сложен начин — нали при такива карти винаги е така, — тъй че трябва да си поблъскаме главите. Помагам на Пилето да преодолее най-трудното, но по-голямата част той сам разгадава. Заслужава си той едно съкровище като нищо.
Разбираме се да се срещнем на другия ден след вечеря, като се мръкне. За мен нищо не е да се измъкна от къщи, но Пилето скроява за себе си страшно изискан план — ще сложи чучело в леглото си и ще заключи вратата отвътре. Много по-просто е да каже, че идва у нас, но той изцяло се е потопил в тая авантюра. Том Сойер от Ъпър Мериън.
Имаме лопата, той е взел компас и канап, а аз нося стария револвер, за всеки случай. Разбира се, пак заваля. Цял ден нито капка, а сега порой. Нощта е непрогледна. Прекосяваме игрището, спускаме се по хълма зад флагщока и продължаваме по пътеката към хамбара. Късна есен е, тъй че няма много трева и гъстаци. През лятото трудно можеш да се провреш по тоя път. Дори няма да забележиш развалините.
Когато правих картата, не идвах да огледам мястото. Само маркирах: „североизточен ъгъл на хамбара“. Оказа се — с компаса, — че североизточен ъгъл наистина има. Оказа се още, колкото и необяснимо да е, че точно на мястото, отбелязано с кръстче в картата, има лека вдлъбнатина. И ето че самият аз се готвя да изровя злато. Дали пък не получавам съобщения от другия свят? Може би старият Косгроув се е свързал по някакъв начин с мен. Всички разправят, че бил заровил парите си. От дълги години иманярите копаят наоколо с надежда да намерят нещо.
Залавяме се и ние да копаем, като се сменяме на всеки пет минути. Напушва ме такъв смях, че или ще ми се пукне пикочният мехур, или ще се посера. Пилето е сериозен като сфинкс и току гледа часовника ми да не би да копая повече от определеното време. По едно време той удари на нещо. „Това е!“ — извика. Аз станах жълт-зелен. Ами ако наистина има съкровище? Ще рече, има и духове. Пилето копае като луд и се показва крайчеца на нещо метално. Идва моят ред и аз го доизкопавам. Тенекиена кутия от автомобилно масло. Започвам да се смея. Викам си: сега е моментът да му кажа, Оплескан съм с кал до задника. Мястото е глинесто и хлъзгаво. Не е шега работа да копаеш в мрака и да не виждаш на две педи от носа си.