Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче организира похищение на Коледна елха
Един ден по време на коледната ваканция в малкото градче се случи нещо забележително. На вратата на малкото кметство, което се намираше на площада, беше окачен с пирони един афиш и на него беше написано:
Разбира се, Пипи не беше написала това сама. Никога не би могла да се справи с правописа на „похищение“.
Томи й беше помогнал.
През целия ден пред кметството се тълпяха деца и сричаха написаното на листа и след като го прочетяха, надаваха радостни възгласи и се втурваха към къщи при мама, толкова бързо, колкото ги държаха краката, за да разкажат за поканата и да поискат разрешение да отидат там.
Томи и Аника отдавна знаеха, че Пипи ще прави похищение на Коледна елха, но това не ги правеше по-малко нетърпеливи. Те си седяха вкъщи и очакваха час по-скоро да настъпи вечерта. Обикновено стояха при Пипи по цял ден, но този път тя ги беше предупредила, че иска да бъде сама, когато прави приготовленията за похищението на елхата.
Много сняг беше натрупал през коледната ваканция, но вечерта на похищението, когато всички деца се отправиха към Вила Вилекула, времето беше съвсем ясно и спокойно и умереният студ беше приятен.
Томи и Аника вървяха начело на групата деца. Но когато Томи отвори вратата на градината на Вила Вилекула, той рязко спря и нададе вик. Това пък какво беше? В прозорците на Вила Вилекула не светеше никаква светлинка, дори и най-мъничка. Къщата се гушеше сред натежалите от сняг дървета и изглеждаше съвсем пуста.
Сред децата настъпи силна тревога.
— Да не сме сбъркали вечерта — предположи едно момченце. — Може би похищението на Коледната елха ще бъде чак утре!
О, какво разочарование! След такава страхотна радост.
Томи изтича горе на верандата и натисна дръжката на вратата. Беше заключена! Едно малко момиченце толкова се натъжи, че започна да плаче.
Да, в такъв случай не оставаше нищо друго освен да се приберат по домовете. Те тръгнаха към оградата, една необичайно мрачна група деца, които се опитваха да не показват колко огорчени бяха в действителност.
В този момент, подскачайки се появи господин Нилсон, малката маймунка на Пипи. Беше облечен в дебел балтон. Ушила му го беше Пипи, за да не му е студено в зимния сняг. Господин Нилсон скочи върху рамото на Томи и му протегна едно листче.
— Ще видите, че Пипи ни е измислила някоя изненада — възторжено извика Томи и прочете бележката.
Там с големи букви се мъдреше надпис:
Правописът беше странен, но Томи разбра, че това означава „Следвай следата и я изяж!“
Каква следа? И какво имаше предвид с това „изяж“? Как можеше да се изяде една следа?!
— Вижте! — извика внезапно Томи. — Там! Върху снега!
И наистина, върху белия сняг криволичеше една ярко червена следа, следа, която беше направена от червени бонбони и която се губеше зад ъгъла на Вила Вилекула.
Минутка по-късно децата бяха изяли следата чак до ъгъла, а зад него — да, там отзад те едва не се задавиха с бонбоните от учудване.
— Каква елха! — прошепна Аника. — О, каква елха!
И всички трябваше да се съгласят с нея. В градината на Пипи растяха много дървета, а точно зад къщата се намираше една елха, една висока, тъмнозелена красива елха. Сега тя цялата беше обсипана със свещи, но не малки коледни свещички, а големи, дебели свещи, които осветяваха цялата градина. Но в клоните на елхата имаше не само свещи. Те бяха окичени с грамадни джинджифилови курабийки, с огромни кошници от гланцирана хартия, с грамадански карамелени пръчки и най-най-разкошните бонбони, увити в хартия. Имаше и множество знаменца. А най-забележителното от всичко беше, че там висяха безброй пакети!
В първия миг децата притихнаха. Но после нададоха радостни възгласи.
— О, колко е добра Пипи! — ликуваха те.
Ами Пипи? Къде ли беше тя? Все още нямаше и следа от нея. Но съвсем близо до елхата се намираше една голяма колиба от сняг, която бяха построили Пипи, Томи и Аника. Сега в малките прозорчета на колибката светеше, а една червена глава се показа навън от входа.
— Има ли някой, който иска да си хапне шоколад и торта преди да потанцуваме край елхата? — изкрещя Пипи.
Естествено, всички искаха шоколад и торта. Едно след друго децата се промъкнаха вътре в колибката.
— Нали сме си построили хубава колибка — каза доволен Томи, както си седеше на пода заедно с другите. Всички се съгласиха с него. Колибката наистина беше много хубава.