Пипи беше сложила един котел с димящ шоколад насред пода и един куп торти.
Тя тъкмо започваше да сервира, когато погледна през едно от прозорчетата. До ъгъла на къщата стоеше малко момченце. То живееше в градчето едва от два дена и не познаваше Пипи, затова разбираше, че е невъзможно то да бъде поканено на нейното похищение на Коледна елха.
През целия ден едва бе сдържало плача си и когато дойде вечерта, не можа да се въздържи да не отиде след другите деца само за да погледа. Не искаше някой да го види.
Сега стоеше там на ъгъла и гледаше прекрасната елха и снежната колиба, в която децата седяха и се смееха. Внезапно усети една ужасно голяма буца да засяда в гърлото му. Чак го заболя. Точно тогава го видя Пипи. Малкото момче направо се ужаси, когато веднага след това тя изпълзя от колибата. Помисли си да побегне, но просто не можа да помръдне от мястото си.
— Ей, ти пък кой си? — попита Пипи.
— Казвам се Елоф — отвърна момчето. — Аз… нямах намерение да пипам нищо.
После бързо добави:
— Може ли да вляза за малко в колибата и да поседя, ако обещая, че няма да ям нищо?
Изтърси това преди да успее да се замисли. Тъй като много му се искаше да поседи малко с другите вътре в колибата, поне за мъничко.
— За нищо на света — отвърна Пипи.
Да, разбира се, Елоф не беше и очаквал друго. Но буцата в гърлото му сякаш стана по-голяма от преди, ако това изобщо беше възможно.
— За нищо на света не може да влизаш вътре в колибата, ако обещаеш да не ядеш нищо — заяви Пипи. — Но обещаеш ли да ядеш повече от всеки друг, то ти си добре дошъл.
И тя придърпа Елоф вътре в колибата. Скоро той седеше там на пода сред другите деца и се тъпчеше с толкова шоколад и торта, че за оная буца в гърлото просто вече нямаше място, а очите му светеха като свещите, които Пипи беше закрепила на снежните стени.
Но, разбира се, имаше и други, които искаха да дойдат на организираното от Пипи похищение на Коледната елха.
Както си седяха там и си говореха, децата изведнъж чуха откъм градината един отчаян вой, който звучеше много тъжно и самотно. Пипи изпълзя навън, за да види кой беше този, който издаваше толкова печални звуци. Виеше едно куче, рошаво и черно, което седеше в снежната пряспа и изглеждаше толкова самотно. Пипи протегна ръце към него.
— Ела при Пипи да й разкажеш всичко — покани го тя.
И наистина — страхотно беше! Черното куче се озова при нея с два скока и се сгуши в прегръдката й, като че отдавна копнееше да бъде точно там. То скимтеше и се жалваше, сякаш се опитваше да разкаже защо е тъжно.
— Така ли било, я виж ти! — отвърна му Пипи. — Горкичкото ми!
— Как е, Пипи? — попита Томи. — Наистина ли разбираш какво ти казва?
— Защо пък да не разбирам, когато някой ми казва нещо на чист шведски? — учуди се Пипи. — Казва ми, че името му е Перк и че е съвсем самичък и си няма никого, който да се грижи за него, и че е вървял в снега цели три дни и е толкова ужасно изгладнял и ожаднял, че на драго сърце би станал мое куче, ако може.
— О, Пипи, нали може! — каза умолително Аника.
Пипи хвана главата на Перк между ръцете си и го погледна в очите.
— Може — каза тя.
И тогава Перк подскочи, залая и размаха опашка, като се опитваше да близне Пипи по косата и по челото, и по бузките, и те се затъркаляха заедно из преспите, докато Перк вече не беше черно тъжно куче, а едно весело, бяло куче, чиято козина беше пълна със сняг. Пипи влезе тичешком във Вила Вилекула, за да вземе две големи парчета месо, които Перк изяде вместо сметанова торта, а за пиене получи голяма купа с мляко. Той се радваше от все сърце и цяла вечер се шмугваше ту навън, ту вътре в снежната колиба сред децата, като от време на време събаряше по някое парче сметанова торта в радостната суматоха.
— Пипи, представи си — каза Томи, — вече имаш куче, кон и маймунка във Вила Вилекула.
— Да, сега ми липсват само един крокодил и чифт малки гърмящи змии — съгласи се доволно Пипи.
— Не, Пипи, недей, не си взимай гърмящи змии — изкрещя Аника страшно обезпокоена, — защото никога повече няма да посмея да дойда тук.
— Кой знае — каза Пипи. — Може би някоя прекрасна вечер тук ще се появи една гърмяща змия и ще плаче и моли да остане и да ми бъде гердан.
— О, какъв ужас! — обади се Елоф. — И ти тогава какво ще кажеш, Пипи?
— Никога не бих могла да откажа — заяви Пипи. — Сигурно и на гърмящата змия ще й кажа да заповяда.
— Пфу — възкликна Аника. — Пфу!