Тогава учителката каза, че я разбира, че не й се сърди вече и че когато Пипи порасне още малко, би могла пак да дойде в училище. Пипи засия от радост и се провикна:
— Госпожице, колко си добра! И затова ти нося нещо, госпожице!
Пипи извади от джоба си изящно златно часовниче и го сложи на катедрата. Учителката каза, че не може да приеме такъв ценен подарък, но Пипи запротестира:
— Трябва да го вземеш! Иначе утре ще дойда пак и тогава да видиш какво ще стане!
После Пипи се втурна на двора и с един скок се метна на коня. Децата се струпаха около нея, за да потупат коня и да я изпратят.
— Де такива училища като в Аржентина — каза важно Пипи и гледаше децата отгоре. — Там трябва да идете. Великденската ваканция започва три дни след Коледната, а лятната — три дни след Великденската. Лятната ваканция свършва на 1 ноември и после наистина следва доста тежко време до Коледната ваканция, която започва на 11 ноември. Но човек се примирява, защото не дават уроци за в къщи. В Аржентина е строго забранено да се учат уроци. Понякога се случва някое малко аржентинче да се вмъкне в гардероба и да учи тайно, но горко му, ако майка му го усети. В училище изобщо нямат смятане и когато някое дете знае колко прави седем и пет, наказват го цял ден да стои в ъгъла, ако е било толкова глупаво да каже това на учителката си. Четене имат единствено в петък, и то само ако се намерят книги, които да четат. Но никога не се намират.
— Добре де, ами тогава какво правят в училище? — учуди се едно момченце.
— Ядат бонбони — отговори уверено Пипи. — Една дълга тръба свързва близката бонбонена фабрика с класната стая и оттам непрестанно извират бонбони, тъй че децата едва смогват да ги изядат.
— А учителката какво прави? — недоумяваше едно момиченце.
— Сваля хартийките от бонбоните, глупаче — отвърна Пипи. — Да не мислиш, че децата сами правят това? Съвсем не! Те дори не ходят лично на училище, а пращат братята си.
Пипи размаха голямата си шапка.
— Довиждане, деца! — провикна се тя весело. — Скоро няма да ме видите. Но помнете винаги колко ябълки има Аксел, иначе ще бъдете нещастни. Ха-ха-ха!
Със звънлив смях Пипи пришпори коня, тъй че изпод копитата му се разхвърча чакъл, а прозорците на училищната сграда задрънчаха.
Пипи разказва историята за големите уши
Пипи, Томи и Аника се бяха разположили пред Вила Вилекула. Пипи седеше върху единия страничен стълб на портата, Аника върху другия, а Томи върху напречната греда. Беше хубав топъл ден в края на август. Една круша, която растеше близо до оградата, бе свела тъй ниско клоните си, та децата можеха, без да се помръднат, да късат сладките й жълто-червени плодове. Те ядяха лакомо и плюеха сърцевините на пътя.
Вила Вилекула се намираше накрай градчето, където започваше полето, а улицата преминаваше в шосе. Жителите на малкия град много обичаха да се разхождат насам, защото тук бяха най-красивите места из околности те на техния град.
Както си седяха тримата и ядяха круши, по пътя откъм града се зададе едно момиче. Когато видя децата, то спря и попита:
— Да сте виждали баща ми да минава оттук?
— Хм — каза Пипи. — Как изглежда, синеок ли е?
— Да — потвърди момичето.
— Среден ръст, нито висок, нито много нисък.
— Да — отново кимна момичето.
— Черна шапка и черни обувки?
— Да, точно така — съгласи се живо момичето.
— Не, такъв не сме виждали — отсече Пипи.
Неприятно изненадано, момичето отмина, без да продума.
— Чакай малко — извика Пипи подир него. — Плешив ли е?
— Не, разбира се — сопна се момичето.
— Толкова по-добре за него — засмя се Пипи и изплю една сърцевина от круша.
Момичето забърза нататък, но Пипи отново се провикна подире му:
— А няма ли необикновено големи уши, които стигат до раменете му?
— Не! — момичето се обърна учудено. — Да не искаш да кажеш, че си видяла тук да върви човек с такива големи уши?
— Никога не съм виждала човек да върви с ушите си — отвърна Пипи. — Всички, които познавам, ходят с крака.
— Уф, че си глупава. Питам те дали наистина си виждала човек с такива големи уши.
— Не, няма такъв човек — отвърна Пипи. — Би било твърде странно. Как ли би изглеждал? Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не — продължи Пипи, след като поразмисли малко. — В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво. Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше. Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа! Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна.