Момичето се беше заковало на място и слушаше със зяпнала уста Пипи. А Томи и Аника забравиха да ядат круши — толкова бяха погълнати от нейната история.
— Той имаше повече деца, отколкото можеше да изброи, а най-малкото се казваше Петер — продължи Пипи.
— Как може едно китайче да се казва Петер — възрази Томи.
— Точно това му казваше и жена му «Как може едно китайче да се казва Петер?» Но Хай Шан бе така упорит, че настояваше детето или да се казва Петер, или да остане без име. После седна в един ъгъл, покри глава с ушите си и се нацупи. Най-сетне, разбира се, клетата жена трябваше да отстъпи и така малкият получи името Петер.
— Гледай ти! — каза Аника.
— Това беше най-отвратителното дете в цял Шанхай — продължи Пипи. — Толкова злоядо, че правеше майка си нещастна. Сигурно знаете, че в Китай ядат лястовичи гнезда? Та майка му сядаше с цяла чиния лястовичи гнезда и започваше да го храни. «Хайде, Петерчо — молеше го тя. — Лапни едно гнездо за тате!» Но Петер само стискаше устни и клатеше глава. Накрая Хай Шан така се ядоса, че заповяда да не се готви нищо друго за Петер, докато не изяде едно лястовиче гнездо за татко. А когато Хай Шан кажеше нещо, думата му не се кършеше на две. Едно и също гнездо се изнасяше от кухнята и се връщаше обратно от май до октомври. На 14 юли майката поиска да даде на Петер няколко кюфтета, но Хай Шан забрани.
— Глупости! — каза момичето, което стоеше на пътя.
— Да. Точно това каза и Хай Шан — продължи невъзмутимо Пипи. «Глупости — каза той. — Ясно е, че детето може да изяде гнездото, ако престане да се инати.» Ала Петер непрекъснато само стискаше устни от май до октомври.
— Добре де, ами как оживя — учуди се Томи.
— Именно, че не оживя — обясни Пипи. — Умря. Чисто и просто от инат. На 18 октомври. Погребаха го на 19. А на 20 октомври през прозореца долетя ластовица и снесе яйце в гнездото, което стоеше на масата. То все пак послужи за нещо. Нищо не пропада даром — заключи Пипи весело.
Сетне погледна замислено момичето, което стоеше на пътя и изглеждаше потресено.
— Защо ме гледаш така? — каза Пипи. — Какво има? Да не мислиш, че седя и те лъжа? А? Ха, кажи го де! — закани се тя и запретна ръкави.
— Не, моля те! — изплаши се момичето. — Не искам да кажа точно това, но…
— Аха! — рече Пипи. — Но ето, че правя именно това. Така лъжа, че езикът ми почернява, чуваш ли? Наистина ли вярваш, че едно дете може да живее от май до октомври, без да яде? Естествено, зная, че може да се мине без храна три-четири месеца, но от май до октомври — що за глупост. Не разбираш ли, че това е лъжа! Не бива да оставяш да те заблуждават с какво ли не.
Момичето си тръгна и не се обърна повече.
— Колко са лековерни хората понякога — обърна се Пипи към Томи и Аника — От май до октомври, ама че глупост!
После извика подир момичето:
— Не-е, не сме виждали баща ти. Цял ден не сме видели плешив мъж. Но вчера оттук минаха точно седемнайсет. Хванати под ръка!
Градинката на Пипи беше наистина очарователна. Не че беше добре поддържана — съвсем не. Но тревата беше чудесна и никога не я косяха, а старите розови храсти тегнеха от жълти, бели и розови цветове, не много изящни, но затова пък несравнимо дъхави. Тук имаше много овошки, а най-хубави бяха прастарите дъбове и брястове, които сякаш бяха създадени, за да се катериш по тях.
В градинката на Томи и Аника нямаше дървета, по които да си играят, и майка им винаги се страхуваше, че ще паднат и ще се ударят. Ето защо досега не бяха се катерили много. А днес Пипи им каза:
— Хайде да се качим на оня дъб, а?
Томи мигновено скочи от портата, очарован от предложението. Аника се поколеба, но като видя, че по стъблото има големи издатини, по които може да се стъпи, реши, че ще е забавно да опита.
Няколко метра над земята стъблото на дъба се раздвояваше и на това място се образуваше нещо като стаичка. Не след дълго трите деца бяха там. Над главите им като голям зелен покрив се простираше короната на дървото.
— Тук бихме могли да пийнем кафе — предложи Пипи. — Ще изтичам да го сваря.
Томи и Аника запляскаха с ръце и завикаха «браво».
Не се мина много време и кафето беше готово. Предишния ден Пипи беше опекла кифлички. Тя застана под дъба и започна да подхвърля нагоре чашките за кафе. Томи и Аника трябваше да ги ловят. Понякога дъбът ги улавяше, та две чаши се счупиха, но Пипи изтича и донесе други. После дойде ред на кифлите и известно време из въздуха летяха цели ята кифлички. Те поне не се чупеха. Накрая Пипи се покатери на дървото, като носеше в едната си ръка каната за кафе. В джоба си беше сложила бурканче сметана, а в една малка кутийка — захар.