— А сега какво ще правим? — попита Томи.
— Нямам представа какво смятате да правите — каза Пипи. — Но лично аз не бива да мързелувам. Работата е там, че съм нещотърсач и затуй нямам минутка свободно време.
— Какво каза, че си? — недоумяваше Аника.
— Нещотърсач.
— Какво е това? — попита Томи.
— Ами човек, който търси неща! Какво друго би могло да бъде — каза Пипи, докато събираше с метлата останалото по пода брашно на малки купчини. — Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.
— Какви са тия неща? — попита Аника.
— О, най-различни — възкликна Пипи. — Кюлчета злато и щраусови пера и умрели плъхове, и бонбони, и мънички, мънички гайки, и какво ли не.
Томи и Аника решиха, че това звучи много приятно и поискаха да станат и те нещотърсачи, само че Томи заяви, че се надява да намери някое златно кюлче, а не мъничка гайка.
— Ще видим какво ще стане — каза Пипи. — Човек все намира по нещо. А сега трябва да побързаме, за да не ни изпреварят други нещотърсачи и да отнесат всички златни кюлчета, които се намират в околността.
Тримата нещотърсачи изхвръкнаха навън. Те решиха, че най-добре ще бъде да започнат работа край околните къщи, защото Пипи каза, че макар и да е възможно да се открие някоя мъничка гайка вътре в гората, най-хубавите неща всъщност се намират почти винаги там, където наблизо живеят хора.
— Но все пак — увери ги тя. — Имала съм случай да се убедя и в противното. Спомням си, веднъж бях излязла да търся неща в джунглите на Борнео. Точно в средата на девствения лес, където никога не беше стъпвал човек, намерих, какво мислите? Един прекрасен дървен крак. После го подарих на някакъв еднокрак дядо, който заяви, че такъв дървен крак не можел да се купи за нищо на света.
Томи и Аника наблюдаваха Пипи, за да разберат как трябва да постъпва нещотърсачът. А Пипи тичаше от едната страна на пътя до другата, правеше си с ръка козирка над очите и търсеше ли, търсеше. Понякога пълзеше на колене, пъхаше ръка между летвите на някоя ограда и казваше разочаровано:
— Хубава работа! Бях съвсем сигурна, че виждам златно кюлче.
— Наистина ли човек може да вземе всичко, което намери? — попита Аника.
— Да, всичко, което лежи на земята — отговори Пипи.
Малко по-нататък възрастен човек беше задрямал на тревата пред къщата си.
— Оня човек лежи на земята — каза Пипи — и ние го намерихме. Ще го вземем!
Томи и Аника изпаднаха в ужас.
— Не, не, Пипи! Не може да вземем този чичко, не бива! — възкликна Томи. — А освен това за какво ни е?
— Как така за какво ни е? — Той може да послужи за много работи. Ще го поставим например вместо заек в клетка за зайци и ще го храним с листа от радика. Но щом не искате, от мен да мине. Макар да ме е яд, че ще довтаса някой друг нещотърсач и ще го отнесе.
Продължиха нататък. Изведнъж Пипи нададе силен вик:
— О, такова нещо не ми се е случвало! — провикна сетя и измъкна от тревата някаква стара ръждясала тенекиена кутия. — Каква находка, каква находка! Човек винаги има нужда от кутии.
Томи погледна малко недоверчиво находката и попита:
— За какво ще ти послужи?
— О, за толкова много неща! — отвърна Пипи. — Първо, в нея може да се слагат сладкиши. И тогава ще стане чудесна Кутия Със Сладкиши. Второ, в нея може да не се слагат сладкиши. Тогава пък ще стане Кутия Без Сладкиши. Вярно, няма да е толкова чудесна, но все ще върши работа.
Тя огледа внимателно кутията, която беше много ръждясала и при това с пробито дъно.
— Струва ми се най-вероятно да стане Кутия Без Сладкиши — заключи тя, — но човек може да я нахлупи на главата си и да си представи, че е полунощ.
И го стори. С кутията на главата си, тя тръгна из вилния квартал и не спря, докато не се спъна в някаква телена ограда и се просна по корем. Тенекиената кутия издрънча ужасно, когато се блъсна в земята.
— Видяхте ли — каза Пипи и свали кутията от главата си. — Ако не бях я надянала, щях да падна по лице и да си разбия носа завинаги.
— Така е — отбеляза Аника. — Но ако не я беше нахлупила, нямаше да се спънеш в телта.
Още не беше издумала, когато Пипи нададе нов вой и тържествуващо размаха една празна макара.
— Изглежда, че днес е моят щастлив ден — провикна се тя. — Каква сладичка, мъничка макара! С нея мога да си правя сапунени мехури или да я закача с канапче на шията си като огърлица! Отивам у дома и ще го направя веднага!
Тъкмо тогава портата на близката къща се отвори и от нея изхвръкна едно момче. Изглеждаше изплашено и това не беше чудно, защото по петите му го следваха други пет момчета. Те бързо го настигнаха, притиснаха го към оградата и се нахвърлиха вкупом върху него. Петимата започнаха едновременно да го блъскат и удрят. То се разплака и закри лицето си с ръце, за да се защити.