— Удряйте, момчета! — викна най-голямото и най-силното от тях. — И то така, че да не посмее вече да се мярка на тази улица.
— О — прошепна Аника. — Бият Виле. Как могат да бъдат толкова лоши!
— Това е оня проклет Бенгт. Той вечно се бие — възмути се Томи — и петима срещу един, какви подлеци!
Пипи пристъпи към момчетата и побутна с показалеца си Бенгт по гърба.
— Ей — каза тя. — Да не сте намислили да правите малкия Виле на пюре, та го нападате петима наведнъж?
Бенгт се обърна и видя едно момиче, което никога не беше виждал. Някакво съвсем непознато момиче и то дръзваше да го закачи. От изненада той първом зяпна, а после лицето му се разтегна в широка усмивка.
— Момчета — извика той, — момчета! Пуснете Виле и елате да видите това момиче. Ама че момиче!
Той се пляскаше по коленете и се смееше. В следния миг Пипи беше наобиколена от останалите с изключение на Виле, който избърса сълзите си, плахо пристъпи към Томи и застана до него.
— Такава коса виждали ли сте? Същински пожар! А обувките? — продължаваше Бенгт. — Ще ми дадеш едната на заем? Много ми се гребе, а си нямам лодка.
Той сграбчи едната плитка на Пипи, но веднага я пусна, като извика:
— Ой, опарих се!
Хванати за ръце, петте момчета направиха кръг около Пипи и започнаха да скачат и да крещят:
— Червената шапчица! Червената шапчица!
Пипи стоеше в средата и мило се усмихваше. Бенгт се надяваше да я разсърди или разплаче, или поне да я уплаши. Когато това не стана, той я блъсна.
— Не бих казала, че се отнасяш добре с дамите — каза Пипи.
После го вдигна със силните си ръце високо във въздуха, занесе го до брезата, която растеше наблизо, и го метна върху един клон. След това грабна второто момче и го преметна на друг клон, третото стовари върху портата на близката вила, а четвъртото запрати през оградата, тъй че то падна в цветната леха в градината. Последния побойник тя набута в една малка количка за игра, която стоеше на пътя. Накрая Пипи, Томи и Аника и Виле се полюбуваха малко на момчетата, които бяха онемели от изненада. Пипи им каза:
— Страхливци! Нахвърляте се петима срещу един. Това е подло. А освен това блъскате едно малко, беззащитно момиче. Фу, колко грозно!
— Хайде да си вървим — обърна се тя към Томи и Аника. А на Виле рече: — Ако пак се опитат да те бият, обади ми се.
После извика на Бенгт, който не смееше да помръдне горе на дървото:
— Ако имаш да кажеш още нещо за косата ми или за обувките ми, използувай случая, докато не съм си отишла в къщи.
Ала Бенгт нямаше какво повече да каже за обувките на Пипи, нито пък за косата й. Тогава тя взе тенекиената кутия в едната ръка, а макарата в другата и си тръгна, последвана от Томи и Аника.
Когато влязоха в двора на Пипи, тя каза:
— О, колко досадно! Аз намерих две хубави неща, а вие си нямате нищо. Трябва още малко да потърсите. Томи, я надникни в онова старо дърво! Такива стари дървета са едни от най-добрите места за нещотърсачи.
Томи каза, че не вярва Аника и той някога да намерят нещо, но за да угоди на Пипи, пъхна ръка в една хралупа.
— Брей! — извика той учудено, когато измъкна ръката си. В нея стискаше чудесно тефтерче с кожена подвързия. Встрани беше втикнат малък сребърен молив.
— Чудна работа! — рече Томи смаяно.
— Видя ли? — каза му Пипи. — Няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш нещотърсач. Просто да се чудиш, че с тази работа не се занимават повече хора. Стават дърводелци, обущари, коминочистачи и какви ли не, а нещотърсачи — дума да не става, за тях било неуместно.
После се обърна към Аника:
— А ти защо не бръкнеш в оня стар пън? В стари пънове винаги се намира по нещо.
Аника бръкна и почти веднага напипа една огърлица от червени корали. Двамата с Томи стояха със зяпнали от изумление уста. И решиха отсега нататък всеки ден да бъдат нещотърсачи.
Пипи беше играла на топка до полунощ и сега изведнъж й се доспа.
— Май че трябва да си полегна — каза им тя. — Ще дойдете ли с мен да ме завиете?
Когато Пипи седна на ръба на леглото, за да свали обувките си, тя ги погледна замислено и каза:
— Искало му се да гребе на оня Бенгт. Така рече. Фу! — изсумтя тя презрително. — Ще го науча аз как се гребе! Но друг път!
— Кажи, Пипи — попита почтително Томи, — защо всъщност ходиш с такива големи обувки?
— Ами за да мога да мърдам пръстите на краката си — отговори тя и се приготви за сън. Пипи винаги спеше с крака върху възглавницата и с глава под одеялото.