— Нали нямате нищо против? — попита капитан Дългия чорап.
— Хайде отгатни — каза Пипи. — В деня, когато чуя, че някои деца не са съгласни да останат сами, без възрастни около себе си, ще науча цялата таблица за уморение отзад напред — кълна се в това.
— Значи решено! — каза капитан Дългия чорап.
След това той и всичките му поданици, въоръжени с щитове и копия, се качиха в своите големи кану и отплаваха от остров Корекоредут.
Пипи направи фуния с ръцете си и извика подире им:
— Приятно пътуване! Пък ако не се върнете за 50-тия ми рожден ден, ще ви търся по радиото!
Щом останаха сами, Пипи, Томи, Аника, Момо, Моана и останалите се спогледаха с много доволен вид. Ето че този прекрасен остров в Южното море остана за няколко дни изцяло на тяхно разположение.
— А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника.
— Най-напред ще си свалим закуската от дърветата — каза Пипи.
Тя бързо се покатери на една палма, за да откъсне няколко кокосови орехи. Момо и другите корекоредутчета набраха хлебни плодове и банани. Пипи запали на брега огън и изпече вкусните хлебни плодове. Всички деца насядаха в кръг около нея и получиха обилна закуска, състояща се от препечен хлебен плод, кокосово мляко и банани.
На остров Корекоредут нямаше никакви коне и затова всички черни деца проявиха голям интерес към коня на Пипи. Онези, които се осмелиха, дори го яхнаха за малко.
Моана каза, че много би искала да посети някой ден страната на белите, където се въдят такива чудновати животни.
Господин Нилсон не се виждаше никакъв. Беше тръгнал на излет из джунглата, където бе открил много свои роднини.
— А сега какво ще правим? — попитаха Томи и Аника, когато им омръзна да яздят.
— Бели деца искат види хубаво пещери, да, не? — попита Момо.
— Бели деца без съмнение иска види хубаво пещери, да, да — отвърна Пипи.
Остров Корекоредут беше коралов остров. В южната му част към морето се спускаха стръмни коралови скали, а морските вълни бяха издълбали в тях причудливи пещери. Някои се намираха наравно с морето и бяха пълни с вода, но други бяха по-нависоко в скалите и там обикновено си играеха децата от острова. В най-голямата пещера бяха натрупали цял склад от кокосови орехи и други лакомства. Да се стигне дотам, беше опасна история. Трябваше да пълзиш много внимателно по стръмната скална стена, като се държиш за изпъкнали камъни и разни издатини. Инак имаше опасност да паднеш в морето. На друго място това нямаше да е страшно, но именно тук имаше много акули, които обичаха да си хапват малки деца. Въпреки това на децата от острова правеше удоволствие да се гмуркат на лов за бисерни миди, но тогава винаги някой оставаше на стража и викаше «акула, акула», щом се мернеше гръбната перка на хищната риба. В голямата пещера корекоредутчетата имаха голям запас от блестящи бисери, които бяха намерили в мидите. Те си играеха с тях на топчета и дори не подозираха, че тия бисери имат огромна стойност в страната на белите хора. Капитан Дългия чорап сегиз-тогиз вземаше със себе си няколко бисера, когато отиваше да си купува енфие. Срещу тях получаваше много неща, които, според него, бяха необходими на поданиците му, но всъщност беше на мнение, че неговите верни корекоредути, общо взето, са добре с това, което си имат. Затова позволяваше на децата да продължават да си играят на топчета с бисерите.
Аника разпери ужасена ръце, когато Томи й каза да се покатери по скалата до голямата пещера. Първата част от пътя не беше много трудна. Имаше доста широк издатък, по който да се мине, но постепенно той се стесняваше и последните метри до пещерата човек трябваше да се долепя до камъка и да се залавя, където можеше.
— Никога! — възнегодува Аника. — Никога!
Да се катериш по някаква скала, където почти нямаше за какво да се хванеш, а на десет метра под тебе се ширнало морето, пълно с акули, които само те чакат да паднеш, не — това, според Аника никак не беше забавно.
Томи много се ядоса.
— Уф, човек никога не трябва да взема със себе си сестри в Южното море — гневеше се той, докато се катереше по скалата. — Гледай мене! Ще правиш само така…
Чу се силен плясък, когато Томи падна във водата. Аника нададе страшен вик. Дори и корекоредутчетата бяха ужасени. «Акула, акула» викаха те и сочеха към морето. Там се подаваше перка, която бързо се устреми към Томи.