— Така спят в Гватемала — увери ги тя — и това е единственият правилен начин да се спи. Така мога да си мърдам пръстите на краката, докато спя. Можете ли да заспите без приспивна песен? — продължи тя. — Аз винаги трябва да си попея малко, иначе не мога да мигна.
Томи и Аника дочуха някакво ръмжене изпод одеялото. Това беше приспивната песен на Пипи. Те се измъкнаха тихичко на пръсти, за да не я безпокоят. На вратата се обърнаха и хвърлиха последен поглед към леглото. Виждаха се само крачетата на Пипи върху възглавницата. Пръстите им шаваха усърдно.
Томи и Аника припнаха към къщи. Аника стискаше здраво в ръка кораловата огърлица.
— Все пак колко странно… — каза тя. — Томи, не мислиш ли… не мислиш ли, че Пипи е оставила тези неща предварително?
— Кой знае — отговори Томи. — Щом се отнася до Пипи, всъщност нищо не се знае.
Пипи си играе на гоненица с полицаи
В градчето скоро се разчу, че едно момиченце на девет години живее само̀ във Вила Вилекула. Леличките и чичковците в града решиха, че това е съвсем неуместно. Та нали всички деца трябва да си имат някого, който да ги поучава; всички деца трябва да ходят на училище и да учат таблицата за умножение. И затова леличките и чичковците решиха, че малкото момиче от Вила Вилекула трябва веднага да се изпрати в детски дом.
Един хубав следобед Пипи беше поканила Томи и Аника на кафе и курабийки. Тя поднесе кафето на стълбата, която водеше към верандата. Там беше слънчево и приятно, а в градината ухаеха всички цветя. От време на време конят подаваше глава, за да го почерпят с курабийка.
— Ех, колко е хубаво да се живее! — провикна се Пипи и протегна краката си, докъдето можеха да стигнат.
В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
— Не, разбира се — отвърна полицаят.
— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
— Ами! Как може!
— Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
— А защо трябва да ходя на училище?
— За да се учиш на разни неща, естествено.
— Какви неща? — настояваше Пипи.
— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.
Тогава обаче единият полицай каза на Пипи да не си въобразява, че може да върши каквото си иска. Трябвало да тръгне с тях към детския дом, и то незабавно. Той пристъпи към нея и я хвана за ръката. Пипи обаче се изтръгна, тупна го леко и каза: «Пу, гониш!» и преди той да се усети, тя вече беше скочила на перилото на верандата. С две хватки се изтегли на балкона, над верандата. Полицаите нямаха желание да се катерят подире й. Затова се втурнаха в къщата и се качиха на горния етаж. Но когато излязоха на балкона, Пипи вече се качваше на покрива. Тя се катереше нагоре по керемидите също като маймунка. В миг достигна върха на покрива и рипна ловко върху комина. Долу на балкона полицаите си скубеха косите, а Томи и Аника наблюдаваха всичко от полянката.