Но на другия ден майка им не искаше да ги пусне да излязат, защото не ги беше виждала толкова дълго време, пък и баба им щеше да дойде за обед и искаше да завари децата у дома. Томи и Аника се тревожеха и се чудеха какво ли е правила Пипи целия ден и когато започна да мръква, вече не ги свърташе в къщи.
— Моля ти се, мамо, ние просто трябва да идем при Пипи — каза Томи.
— Добре, тичайте! — каза им госпожа Сетергрен. — Но да не се забавите.
Томи и Аника хукнаха.
Когато стигнаха до портата на Вила Вилекула, те спряха и стъписани се загледаха в къщата. Тя приличаше на рисунка от коледна картичка. Цялата беше потънала в сняг, а прозорците светеха празнично. На верандата пламтеше факла, която хвърляше отблясъци надалеч върху снежната покривка. Към верандата водеше добре изчистен път, тъй че Томи и Аника нямаше нужда да газят, в снежните преспи.
Тъкмо се отърсваха от снега пред вратата, и вратата се отвори, а отвътре се подаде Пипи.
— Весела Коледа! — каза им тя и ги вкара бързо в кухнята. А там… там стоеше истинска елха! Свещите бяха запалени и горяха седемнадесет бенгалски огньове, които пращяха и разпръскваха уютна светлина. На масата бяха наредени коледна каша, шунка, колбаси и всевъзможни коледни ястия, дори меденки във формата на човечета и друга курабийки. В печката пламтеше огън, а край сандъка за дърва беше застанал конят, който вежливо ги поздрави с копито. Господин Нилсон скачаше нагоре-надолу по елхата между бенгалските огньове.
— Сложих го там да представлява ангелче — каза Пипи мрачно, — но изобщо не се спира на едно място.
Томи и Аника бяха се вцепенили.
— О, Пипи — промълви Аника. — Колко прекрасно! Как успя да приготвиш всичко това?!
— Аз съм си работлива по природа — обясни Пипи.
Томи и Аника изведнъж усетиха, че са невероятно радостни и щастливи.
— Колко хубаво, че се прибрахме пак във Вила Вилекула! — извика Томи.
Те се разположиха край масата и излапаха огромни количества шунка, сутляш, колбаси и меденки, които им се сториха по-вкусни от бананите и хлебното дърво.
— Ех, че хубаво! — каза Аника. — Ето че все пак си имаме Коледа, макар и без подаръци.
— А! Точно на място го каза — рече Пипи. — Скрила съм подаръци за вас. Трябва да си ги намерите сами.
Томи и Аника пламнаха като божури от възторг и се спуснаха да търсят подаръците. В сандъка за дърва Томи намери голям пакет, на който пишеше «Томи». В него имаше хубава кутия с бои. Под масата Аника намери пакет със своето име, в който беше увито красиво червено чадърче.
— Ще го взема със себе си, когато отидем другия път на остров Корекоредут — каза Аника.
Високо над печките висяха два пакета. В единия имаше малък автомобил тип «джипка», а в другия — куклен сервиз за Аника. На опашката на коня беше закачено съвсем малко пакетче, което криеше часовник за детската стая на Томи и Аника.
След като намериха всичките си подаръци, те прегърнаха силно Пипи, за да й благодарят. Тя стоеше край прозореца на кухнята и гледаше снега навън.
— Утре ще си направим голяма снежна къща — каза тя. — А вечер ще палим вътре свещ.
— О, чудесно! — възкликна Аника. Тя се чувствуваше все по-щастлива, че се е завърнала у дома си.
— Мисля си дали да не си направим писта за ски от покрива до преспите долу — каза Пипи. — Смятам да науча коня да кара ски. Но не мога да проумея дали ще му трябват четири ски или само две.
— Ех, че весело ще бъде утре! — провикна се Томи. — Какъв късмет, че се прибрахме тъкмо по средата на коледната ваканция.
— Винаги ще ни бъде весело — каза Аника. — И тук, във Вила Вилекула, и на остров Корекоредут, и навсякъде.
Пипи кимна в знак на съгласие. Тримата бяха се покатерили върху масата. Внезапно лицето на Томи помръкна.
— Не искам да стана голям — заяви той твърдо.
— И аз — каза Аника.
— То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.
— Казва се данък общ доход — поправи я Аника.
— Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.
— Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!
— Кой е казал, че трябва — възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде имам едни хапчета…
— Какви хапчета? — попита Томи.
— Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат — каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна.