— Колко е весело да играеш на гоненица — викаше Пипи — и колко мило от ваша страна, че дойдохте. Наистина днес много ми върви, то си личи!
Полицаите се позамислиха, после примъкнаха до стената подвижна стълба и запълзяха нагоре един подир друг, за да свалят Пипи. Ала когато се озоваха на върха на покрива с разперени ръце и тръгнаха към Пипи, изглеждаха доста уплашени.
— Не се бойте! — викна им Пипи. — Няма нищо страшно. Само е весело!
Тъкмо когато полицаите бяха на две крачки от Пипи. Тя бързо скочи от комина и със смях изтича по ръба до другия край на покрива. На няколко метра от къщата растеше високо дърво.
— Сега ще се хвърля — извика Пипи и се бухна право в зелената корона на дървото, хвана се за един клон, полюля се малко напред-назад, а после тупна на земята. След това заобиколи къщата и свали стълбата.
Полицаите изглеждаха слисани, когато видяха, че Пипи скача, но още по-изумени бяха, когато с мъка се върнаха назад по ръба и понечиха да слязат по стълбата. Отначало се разсърдиха страшно и завикаха на Пипи, която ги гледаше отдолу, веднага да върне стълбата, че иначе ще си изпати.
— Какво се сърдите толкова? — упрекна ги Пипи. — Нали си играем на гоненица и сме уж приятели?
Полицаите се замислиха за миг и най-сетне единият каза смутено:
— Ей, слушай, бъди така добра и върни стълбата, за да си слезем.
— Разбира се — съгласи се Пипи и незабавно постави обратно стълбата. — Пък после може да пийнем кафе и да се повеселим.
Но полицаите бяха много коварни и щом се озоваха на земята, налетяха върху Пипи с викове:
— Сега ще ти дадем да разбереш, ужасно дете!
Тогава Пипи им рече:
— Хайде, нямам повече време за игра. Макар че беше весело — признавам си.
И тя хвана здраво двамата полицаи за коланите, понесе ги по пътечката на градинката навън през портата, та чак на улицата. Там ги пусна и мина доста време, докато те се опомниха.
— Почакайте малко — извика Пипи и изтича в кухнята. Върна се с две курабийки, изрязани във форма на сърце. — Опитайте — рече тя. — Нищо че са малко прегорели.
После се върна при Томи и Аника, които бяха замръзнали на местата си, с ококорени от почуда очи. А полицаите забързаха обратно към града, за да съобщят на всички лелички и чичковци, че Пипи не била особено подходяща за детски дом. Те не разказаха, че са стояли на покрива. И леличките и чичковците решиха, че ще е най-добре да оставят Пипи да си живее във Вила Вилекула. Пък ако намисли да ходи на училище, нека сама си уреди тая работа.
А Пипи, Томи и Аника прекараха останалата част от деня много весело. Те продължиха прекъснатото угощение. Пипи излапа четиринадесет курабии и заяви:
— Според мен, това съвсем не бяха истински полицаи. Дума да не става. Само знаят да бърборят за детски домове, таблици за уморение и Лисабон.
После изнесе коня и тримата го яхнаха. Отначало Аника се боеше и не искаше, но след като видя как се забавляват Томи и Пипи, помоли да вдигнат и нея на гърба на коня. А той обикаляше ли, обикаляше градинката и Томи запя: «Тук шведите идат с трясък и гръм!»
Вечерта, когато Томи и Аника се мушнаха в леглата си, Томи каза:
— Аника, съгласна ли си, че е много хубаво, дето Пипи се настани тук?
— Съгласна съм, разбира се — отвърна Аника.
— Дори не мога да си спомня на какво си играехме преди тя да дойде. А ти помниш ли?
— Хм, играехме на крокет и на други подобни игри — рече Аника. — Но с Пипи сякаш става по-весело. Има какво ли не!
Пипи тръгва на училище
Томи и Аника, естествено, ходеха на училище. В осем часа всяка сутрин тръгваха хванати за ръка, с книжките под мишница.
По това време Пипи обикновено чистеше коня си или обличаше Господин Нилсон в малкото му костюмче, или пък правеше утринната си гимнастика, което ставаше по следния начин: Пипи заставаше изпъната като струна насред пода и скачаше четиридесет и три пъти един след друг, като се премяташе във въздуха. После сядаше върху масата в кухнята и си закусваше най-спокойно с голяма чаша кафе и сандвич със сирене.
Винаги когато поемаха към училище, Томи и Аника поглеждаха с копнеж към Вила Вилекула. Как биха предпочели да си поиграят с Пипи! Ако поне и Пипи ходеше на училище, щеше да бъде по-поносимо.