Рей Бредбъри
Пипнах те!
Бяха влюбени до уши. Казваха го. Знаеха го. Изживяваха го. Когато не се взираха един в друг, се прегръщаха. Когато не се прегръщаха, се целуваха. Когато не се целуваха, бяха като дузина бъркани яйца в леглото. А след като приключваха с изумителния омлет, започваха отново да се гледат и да издават звуци.
С други думи, имаха Любовна връзка. С главна буква. Подчертано. С курсив. И възклицателни знаци. Добавете фойерверки. Разкъсайте облаците. Пратете за адреналин. Ставане в три сутринта. Спане до обед.
Тя се казваше Бет. Той — Чарлз.
Нямаха фамилии. Всъщност рядко се обръщаха един към друг и по име. Всеки ден откриваха нови имена, някои от които можеха да се произнесат единствено късно през нощта и само помежду им, когато двамата бяха потни и нежни, и най-шокиращо съблечени.
Както и да е, всяка нощ бе Четвърти юли. Всяка утрин — Нова година. Родният отбор печелеше и тълпата бе на терена. Бе шеметно спускане с шейна надолу и всичко студено летеше край тях, а те двамата топли се държаха здраво и крещяха от радост.
А после…
Нещо се случи.
На закуска, след около година страстни припадъци, Бет тихо, почти под нос каза:
— Пипнах те.
Той вдигна очи.
— Какво?
— Пипнах те — повтори тя. — Игра. Никога ли не си играл на Пипнах те?
— Дори не съм я чувал.
— Аз пък я играя от години.
— По магазините ли се продава?
— Не, не. Аз сама я измислих, или почти я измислих. Базирана е на една стара история за призраци или приказка на ужасите. Искаш ли да поиграем?
— Зависи. — Той отново се зае с шунката и яйцата.
— Може да я поиграем довечера… забавна е. Всъщност — тя кимна и също продължи да се храни — определено ще поиграем. Довечера е времето. Ох, зайо, ще ти хареса.
— Харесвам всичко, което правим.
— Ще ти изкара акъла.
— Как се казваше играта?
— Пипнах те.
— Никога не съм я чувал.
Разсмяха се. Но нейният смях бе по-висок от неговия.
Бе дълъг и възхитителен ден със сладки имена, редки омлети и прекрасна вечеря с чудно вино, после малко четене до полунощ, когато той внезапно я погледна.
— Не забравихме ли нещо?
— Какво?
— Пипнах те.
— О, разбира се! — разсмя се тя. — Просто чаках часовникът да отброи полунощ.
И часовникът започна да бие. Бет преброи до дванайсет и въздъхна щастливо.
— Добре. Да изгасим светлините. Ще оставим само нощната лампа при леглото. Така. — Тя изтича да изгаси другите лампи, върна се, издърпа възглавницата му и го накара да легне в средата на леглото. — Остани тук. Не мърдай. Просто… чакай. И виж какво се случва… Става ли?
— Става. — Той се усмихна снизходително. В моменти като този тя бе като десетгодишен скаут, втурнала се с уж отровни курабийки към някаква лудория. И той май бе готов да изяде курабийките. — Да почваме.
— А сега не мърдай. И не говори. Остави ме аз да говоря, ако искам… става ли?
— Става.
— Започваме — каза тя и изчезна.
Всъщност потъна надолу като черна вещица, стопяваше се край леглото. Остави костите си да се размекнат. Главата и косата й последваха станалото като японски хартиен фенер тяло надолу, гънка след гънка, докато край леглото не остана нищо.
— Страхотно! — възкликна той.
— Не бива да говориш. Ш-ш-ш.
— Ш-ш-ш.
Тишина. Измина минута. Нищо.
Той чакаше, усмихнат до ушите.
Мина още една минута. Тишина. Не знаеше къде е.
— Още ли си до леглото? Ох, извинявай. — Зашътка си. — Не трябва да говоря.
Минаха пет минути. В стаята сякаш стана по-тъмно. Той се надигна малко и оправи възглавницата; усмивката му вече не бе така изпълнена с очакване. Огледа стаята. Лампата в банята светеше.
Чу се шум като от мишка в ъгъла. Той погледна натам, но не видя нищо.
Мина още минута. Той прочисти гърлото си.
Откъм банята, от нивото на пода, се чу шепот.
Той погледна натам, ухили се и зачака. Нищо.
Стори му се, че нещо пълзи под леглото. Усещането отмина. Той преглътна и примигна.
Стаята сякаш бе осветена от свещи. Сто и петдесет ватовата крушка сякаш си имаше петдесетватови проблеми.
По пода сякаш пробяга огромен паяк, но нищо не се виждаше. Накрая гласът й промърмори като ехо, ту от единия край на тъмната стая, ту от другия.
— Как ти харесва дотук?
— Аз…
— Не говори — прошепна тя.
И отново изчезна за две минути. Той започна да усеща как пулсът в китките му се ускорява. Погледна лявата стена, после дясната, накрая тавана.
И внезапно видя бял паяк да пълзи покрай леглото. Бе нейната ръка, естествено, имитираше паяк. А ето че изчезна.
— Ха! — разсмя се той.
— Ш-ш-ш! — прошепна тя.