Нещо изтича в банята. Лампата там угасна. Мълчание. Сега светеше само слабата нощна лампа. На челото му избиха капчици пот. Седна, чудеше се защо изобщо правят това.
Ноктеста ръка скочи на отсрещния край на леглото, помърда пръсти и изчезна. Часовникът изцъка на китката му.
Сигурно бяха изминали още пет минути. Дишането му стана бавно и някак болезнено, макар да не можеше да каже защо. Намръщи се, малка вертикална бръчка се появи между очите му и не пожела да изчезне. Пръстите му сами се размърдаха по юргана, сякаш искаха да избягат от него.
Нокът се появи от дясната му страна. Не, изобщо нямаше нокът! Или имаше?
Нещо се размърда в дрешника срещу леглото. Вратата бавно се отвори в тъмното. Не можеше да каже дали нещо влезе вътре, или си беше там и чакаше да излезе. Вратата се отвори към бездна, черна като космоса между звездите. Няколко тъмни сенки на палта висяха вътре като безтелесни хора.
Бягащи стъпки в банята.
Котешки лапи на перваза.
Седна. Облиза устни. Почти каза нещо. Поклати глава. Минаха цели двайсет минути.
Чу се слаб стон, разнесе се и бързо затихна далечен смях. После отново стон… къде? Под душа ли?
— Бет? — повика най-сетне той.
Никакъв отговор. Внезапно вода закапа в умивалника, капка по капка. Нечия ръка бе завъртяла крана.
— Бет? — отново повика той и едва позна гласа си, тъй тревожен беше.
Никакъв отговор.
— Това не ми харесва.
Тишина.
Никакво движение. Никакъв шепот. Никакъв паяк. Нищо.
— Бет? — повика той този път малко по-високо.
Не се чуваше дори дишане.
— Тази игра не ми харесва.
Мълчание.
— Чуваш ли ме, Бет?
Тишина.
— Тази игра не ми харесва.
Капка в умивалника.
— Спираме, Бет.
Подухване на вятър от прозореца.
— Бет? — повика той. — Отговори. Къде си?
Тишина.
— Добре ли си?
Килимът лежеше на пода. Светлината на лампата намаляваше. Невидима прах се размърда във въздуха.
— Бет… добре ли си?
Тишина.
— Бет?
Нищо.
— Бет!
— Ох-х-х-х-х… ах-х-х-хх!
Чу писъка, вика, крясъка.
Някаква сянка се надигна. Огромна тъмнина скочи в леглото. Кацна на четири крака.
— Ах! — разнесе се вик.
— Бет! — изкрещя той.
— Ох-х-х! — изрева нещото.
Още един скок — и черното нещо се озова на гърдите му. Студени ръце го стиснаха за шията. Бяло лице се надвеси над него. Устата се раззина и изпищя:
— Пипнах те!
— Бет!
И той се замята, помъчи се да се измъкне, но нещото се бе впило здраво в него и го гледаше с бялото си лице; огромни очи и разширени ноздри. Тъмни коси се посипаха отгоре му като бурен вятър. Ръцете стискаха гърлото му, дъхът от устата бе леден като полярен вятър, а нещото на гърдите му бе и леко, и тежко, и пух, и смазваща наковалня; мъчеше се да се отскубне, но ръцете му бяха приковани от крехките крака, а лицето го гледаше, пълно със злобно ликуване, тъй препълнено със злост, тъй неземно, тъй чуждо, тъй странно, тъй невиждано, че той отново закрещя.
— Не! Не! Не! Спри! Спри!
— Пипнах те! — изрева устата.
И това бе някой, когото не бе виждал никога досега. Жена от някакво бъдеще, от някакво време, когато времето и нещата са променили света, когато мракът се е сгъстил, скуката е отровила всичко и думите са били убити, и всичко е станало на лед и пустота, без никаква следа от любов, само омраза, само смърт.
— Не! Господи! Спри!
Избухна в сълзи. Разрида се.
Тя спря.
Ръцете й се отдръпнаха студени, за да се върнат топли, галещи, прегръщащи, мили.
И това беше Бет.
— Ох, Господи, Господи, Господи! — плачеше той. — Не, не, не!
— Ох, Чарлз, Чарли! — разкаяно извика тя. — Съжалявам. Не исках…
— Искаше. Ох, Господи, искаше, искаше!
Мъката му бе неудържима.
— Не, не. Чарли… — И тя също избухна в сълзи. Скочи от леглото и тичешком запали лампите. Но нито една не светеше достатъчно ярко. Той вече плачеше неутешимо. Тя се върна в леглото, притисна се в него, придърпа изкривеното му от мъка лице на гърдите си и го прегърна, започна да го гали, целуваше челото му и го остави да се наплаче.
— Съжалявам, Чарли, чуй ме, съжалявам. Аз не…
— Напротив!
— Беше само игра!
— Игра! Наричаш това игра, игра, игра! — изплака той и продължи да ридае.
Накрая плачът му спря, той лежеше до нея и тя отново бе топла и негова сестра/майка/приятелка/любовница. Сърцето му, което едва не бе изскочило от гърдите, сега отново биеше спокойно. Пулсът му утихна в китките. Стягането в гърдите изчезна.
— Ох, Бет, Бет — тихо изплака той.
— Чарли — извини се тя със затворени очи.
— Никога не го прави пак.
— Няма.
— Обещаваш ли, че няма да го правиш пак?