Мерлин скръсти ръце на гърдите си.
— Аша ли тогава? Или Виктарион? Кажи ни, жрецо!
— Удавеният бог ще ви каже, но не тук. — Ерон посочи тлъстото бяло лице на Мерлин. — Не гледай мен, нито човешките закони, а морето. Вдигни платната си и спусни греблата си, владетелю, и тръгни за Стари Уик. Ти и всичките ти капитани, и кралете. Не отивайте в Пайк да се кланяте пред богинята, нито в Харлоу, да ухажвате жени заговорнички. Към Стари Уик обърнете носа, където се издигаше Палатът на Сивия крал. В името на Удавения бог ви призовавам. Призовавам ви всички! Оставете палатите и колибите си, замъците и твърдините си, и се върнете на хълма Нага да направите кралски събор!
Мерлин го зяпна.
— Кралски събор? Истински кралски събор не е имало от…
— От твърде дълго време! — извика гневно Ерон. — Но в зората на дните железнородените са избирали своите крале, издигали са най-достойните сред тях. Време е да се върнем към Стария обичай, защото само той отново ще ни направи велики. Кралски събор е избрал Уррас Желязната пета за Върховен крал е сложил на челото му короната от плавей. Сайлас Плоския нос, Хараг Белокосия, Стария Кракен — кралският събор е издигнал всички тях. А от този кралски събор ще се въздигне мъж, който да довърши делото, започнато от крал Бейлон, и да върне свободите ни. Идете не в Пайк, нито в Десет кули или в Харлоу, а в Стари Уик, пак казвам. Потърсете хълма Нага и костите на Палата на Сивия крал, че в това свято място, когато луната се удави и се върне, ще си направим достоен крал, набожен крал. — Вдигна високо кокалестите си ръце. — Чуйте! Чуйте вълните! Чуйте бога! Той ни говори и казва: „Не ще имаме друг крал, нежели от кралски събор!“
Надигна се рев и удавените заудряха криваците си от плавей един в друг.
— Кралски събор! — зареваха. — Краски събор! Никакъв крал без кралски събор!
И шумът, който вдигнаха, бе толкова гръмовен, че със сигурност Вранско око чу виковете им на Пайк, а и злият Бурен бог в облачните си дворци. И Ерон Мокра коса разбра, че се е справил добре.
Капитанът на гвардията
— Червените портокали съвсем са презрели — вяло отрони принцът, когато капитанът го дотъркаля на терасата.
След което не промълви и дума часове наред.
За портокалите беше вярно. Няколко бяха нападали и се бяха пръснали върху светлорозовия мрамор. При всяко вдишване остросладникавата им миризма изпълваше ноздрите на Хота. Принцът несъмнено също я усещаше, седнал под дърветата в стола на колела, който му беше направил майстер Калеот, с възглавничките от гъши пух и трополящите колелета от абанос с железен обков.
Дълго единствените звуци, които идваха до ушите му, бяха от децата, които шляпаха и се плискаха в езерцата и фонтаните, а веднъж и едно тихо плъок, когато поредният портокал тупна на терасата и се пръсна. После, от другата страна на двореца, капитанът чу смътно тропота на ботуши по мрамор.
„Обара“. Познаваше стъпките й: дългата крачка, припряна и сърдита. В конюшнята до портите конят й щеше да е плувнал в пяна и разкървавен от шпорите. Винаги яздеше жребци и я бяха чували да се хвали, че може да обязди всеки кон в Дорн… и всеки мъж също. Капитанът долови и други стъпки до нейните, тихото ситнене на майстер Калеот, забързан да не изостане.
Обара Пясък винаги ходеше много забързано. „Гони нещо, което не може да хване“, казал бе веднъж принцът за дъщеря си достатъчно високо, за да чуе капитанът.
Щом Обара се появи под тройната арка, Арео Хота извъртя настрани дългата бойна брадва да й прегради пътя. Главата беше на дръжка от самодивско дърво, шест стъпки дълга, тъй че тя не можеше да я заобиколи.
— Дотук, милейди. — Гласът му прогърмя тежко и плътно. — Принцът не желае да го безпокоят.
Лицето й беше каменно още преди той да заговори. Сега се втвърди още повече.
— Застанал си на пътя ми, Хота.
Обара беше най-голямата Пясъчна змия, жена с едър кокал, някъде към трийсетте, с доближените очи и мръснокафявата коса на курвата от Староград, която я беше родила. Под пъстрото ръждиво-златно наметало от пясъчна коприна дрехи й за езда бяха от стара кафява кожа, протрита и мека. Бяха най-мекото нещо по нея. На едното си бедро носеше плетен камшик, на гърба — кръгъл щит от стомана и мед. Копието си беше оставила отвън. Нещо, за което Арео Хота благодари наум. Колкото и да беше бърза й силна, знаеше, че не може да се мери с него… но тя не го знаеше, а той не изпитваше никакво желание да види кръвта й върху светлорозовия мрамор.