Майстер Калеот нервно запристъпва от крак на крак.
— Лейди Обара, исках да ви кажа, че…
— Той знае ли, че баща ми е мъртъв? — попита Обара капитана; не обърна на майстера повече внимание, отколкото щеше да обърне на някоя муха, ако се намереше толкова глупава муха, че да бръмне покрай главата й.
— Знае — отвърна капитанът. — Дойде птица.
Смъртта бе дошла в Дорн на гарванови криле, ситно изписана и запечатана с капка корав червен восък. Калеот сигурно бе усетил какво има в това писмо, защото го беше дал на Хота да го донесе. Принцът му благодари, но дълго не посмя да счупи печата. Цял следобед седя с късчето пергамент в скута си и гледаше как децата си играят. Гледа ги чак докато слънцето не залезе и вечерният хлад не ги принуди да се приберат; след това гледаше звездната светлина по водата. Чак малко преди разсъмване прати Хота да донесе свещ, за да може да прочете писмото под портокаловите дървета, в тъмното на нощта.
Обара опипа камшика на бедрото си.
— Хиляди хора прекосяват пясъците да се изкачат до Костеливия път, за да могат да помогнат на Елария да върне баща ми у дома. Септите са пълни до пръсване, а червените жреци са запалили храмовите огньове. В домовете на насладите жените се сношават с всеки, който дойде при тях, и отказват всякакви пари. В Слънчево копие на Скършената ръка, по Зелената кръв, в планините, сред дълбоките пясъци, навсякъде, навсякъде, жени скубят косите си и мъже реват от гняв. Един и същ въпрос се чува на всеки език — какво ще направи Доран? Какво ще направи братът, за да отмъсти за нашия убит принц! — Пристъпи към капитана. — И ти казваш, че не желае да го безпокоят!
— Принцът не желае да го безпокоят — повтори Арео Хота. Капитанът на гвардията познаваше добре принца, когото пазеше.
Преди много време, още младок, беше дошъл от Норвос — широкоплешесто момче с тъмна четинеста коса. Косата му вече беше бяла, а по тялото му имаше белези от много битки… но силата му си беше останала и бойната му брадва беше остра, както го бяха научили брадатите жреци. „Тя няма да мине“, каза си той наум, а на глас рече:
— Принцът гледа как децата си играят. И няма да бъде безпокоен, докато ги гледа.
— Хота — каза Обара Пясък, — ще се отместиш от пътя ми, иначе ще ти я взема тази брадва и…
— Капитане. — Гласът на принца зад гърба му прозвуча хрипливо. — Пусни я. Ще говоря с нея.
Арео Хота рязко отдръпна бойната брадва и отстъпи встрани. Обара го изгледа на кръв и го подмина, майсторът заситни по петите й. Калеот беше не повече от пет стъпки висок и плешив като яйце. Лицето му бе толкова гладко и тлъсто, че човек не можеше да отгатне възрастта му, но беше живял тук още преди капитана, служил беше още на майката на принца. Въпреки старостта и шкембето си все още бе достатъчно пъргав и умен, но боязлив. „Не може да се мери с никоя от Пясъчните змии“, помисли капитанът.
Принцът седеше в сянката на портокаловите дръвчета, изопнал подутите си от подаграта крака, с натежали торбички под очите… Хота не можеше да реши дали скръбта, или подаграта му пречи да заспи. Долу сред фонтаните и езерцата децата все така си играеха. Най-малките бяха на не повече от пет, най-големите — на девет-десет. Половината бяха момичета и половината — момчета. Хота чуваше плясъците и виковете им, с високи, вресливи гласчета.
— Не беше толкова отдавна, когато и ти беше едно от тези деца, Обара — отрони принцът, щом тя коленичи пред стола му на колела.
— Беше преди двайсет години, или почти толкова, тъй че е все едно — изсумтя Обара. А и не се задържах дълго тук. Изтърсаче съм на курвата, не си забравил, нали? — И след като той не й отговори, стана и сложи ръце на кръста си. — Баща ми е убит.
— Убит е в двубой, на съд чрез битка — каза принц Доран. — По закон няма убийство.
— Той ти е брат.
— Беше.
— И какво смяташ да направиш?
Принцът с усилие обърна стола си към нея. Беше на петдесет и две, но изглеждаше много по-стар. Тялото му беше отпуснато и безформено под ленените роби, краката му бяха невероятно подути. Подаграта беше зачервила гротескно ставите; лявото му коляно беше станало на ябълка, дясното — на пъпеш, пръстите се бяха превърнали в тъмночервени гроздови зърна, толкова узрели, че сякаш от едно докосване щяха да се пръснат. Дори тежестта на завивката го караше да потръпва, макар той да понасяше болката без оплакване. „Мълчанието е приятел на всеки принц“, чул го беше веднъж капитанът да казва на дъщеря си. „Думите са като стрели, Ариан. Пуснеш ли ги, не можеш да ги върнеш“.