— Писах на лорд Тивин…
— Писал си?! Ако беше наполовината мъж, колкото беше баща ми…
— Не съм баща ти.
— Това го знам. — Гласът на Обара беше изпълнен с презрение.
— Искаш от мен да тръгна на война.
— Не си толкова глупав. Не е нужно дори да оставяш стола си. На мен разреши да отмъстя за баща си. Имаш войска в Принцовия проход. Лорд Ирънууд има друга в Костеливия път. Дайте ми едната, а другата на Ним. Тя да тръгне по кралския път, а аз да извадя пограничните лордове от замъците им и да ги поведа срещу Староград.
— И как се надяваш да задържиш Староград?
— Достатъчно ще е да го опустоша. Богатството на Хайтауър…
— Злато ли искаш?
— Кръв искам.
— Лорд Тивин ще ни поднесе главата на Планината.
— А кой ще ни поднесе главата ца лорд Тивин? Планината винаги е бил негово пале.
Принцът махна към езерцата.
— Обара, погледни децата, ако обичаш.
— Не обичам. Повече ще обичам да забия копието си в корема на лорд Тивин. Ще го накарам да пее „Дъждовете на Кастамийр“, докато му вадя червата и търся златото.
— Погледни! — повтори принцът. — Заповядвам ти.
Няколко от по-големите деца лежаха по очи на гладкия розов мрамор и се печаха на слънце. Други щъкаха в морската плитчина отвъд. Три вдигаха пясъчен замък, наподобяващ кулата Копие на Стария дворец. Двайсетина се бяха събрали в голямото езеро да гледат битките; по-малките яздеха в дълбоката до кръста вода на раменете на по-големите и се опитваха да се бутнат във водата. Щом някоя двойка паднеше, следваше бурен смях. Едно смугло момиче дръпна някакво момче със светла като кълчища коса от раменете на брат му и то се пльосна с главата надолу в езерото.
— Баща ти някога играеше на същата игра, както и аз преди него — каза принцът. — Десет години имаше помежду ни, тъй че бях оставил езерата, когато той порасна достатъчно, за да може да играе, но винаги го гледах, щом дойдех на гости при майка. Беше много силен, още от мъничък. И бърз като водна змия. Често събаряше момчета много по-големи от него. Той ми припомни това в деня, в който тръгна за Кралски чертог. Закле се, че ще го направи пак. Иначе изобщо нямаше да го пусна.
— Да го пуснеш?! — Обара се изсмя. — Сякаш си могъл да го спреш. Червената пепелянка на Дорн отиде там, където поиска.
— Да. Жалко, че нямам думи да те утеша за…
— Не съм дошла за твоята утеха. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Когато баща ми дойде да ме поиска, майка ми не искаше да ме пусне. „Тя е момиче — така каза, — и не мисля, че е твоя. Имала съм хиляда други мъже“. Той хвърли копието си в краката ми, а майка ми зашлеви през лицето и тя се разплака. „Ние водим своите битки — каза той — но боговете избират оръжията ни“. Посочи копието, после — сълзите на майка ми… и аз вдигнах копието. „Казах ти, че е моя“, каза баща ми и ме взе. Майка ми се пропи и след година умря. Казват, че плакала, когато умирала. — Обара пристъпи към стола на принца. — Копието ми разреши да използвам; за повече не моля.
— Твърде много искаш, Обара. Ще го премисля, докато спя.
— Твърде много спа вече.
— Може и да си права. Ще ти пратя думата си в Слънчево копие.
— Стига думата да е „война“.
Обара се обърна и си тръгна със също толкова сърдита крачка, както беше дошла — отиваше в конюшнята за свеж кон и за поредния стремглав галоп.
Ниският закръглен майстер Калеот се задържа и попита:
— Принце? Болят ли ви краката? Принцът се усмихна вяло.
— Слънцето горещо ли е?
— Да донеса ли отвара за болката?
— Не. Умът ми трябва да е бистър.
Майстерът се поколеба.
— Принце, дали е… дали е разумно да разрешите на лейди Обара да се връща в Слънчево копие? Със сигурност ще разпали простолюдието. Те също обичаха брат ви.
— Като всички нас. — Доран Мартел разтри слепоочията си с пръсти. — Не. Прав си. Аз също трябва да се върна в Слънчево копие.