Дребният закръглен мъж колебливо отвори уста.
— Това разумно ли е?
— Не. Но се налага. Така че най-добре прати ездач до Рикасо и му кажи да ми приготви покоите в Кулата на Слънцето. Уведоми дъщеря ми Ариан, че утре ще съм там.
„Моята малка принцеса“. На капитана ужасно му липсваше.
— Ще ви видят — предупреди майстерът.
Капитанът разбра. Преди две години, когато бяха напуснали Слънчево копие заради спокойствието и самотата на Водните градини, подаграта на принц Доран не беше чак толкова тежка. В онези дни той още вървеше, макар и бавно, като се подпираше на тояга и кривеше лице при всяка стъпка. Принцът не искаше враговете му да узнаят колко немощен е станал, а Старият палат и сумрачният му град бяха пълни с очи. „Очи — помисли капитанът. — И стъпала, които не може да изкачи. Ще трябва да полети, за да седне на върха на Кулата на Слънцето“.
— Трябва да ме видят. Някой трябва да излее масло във водата. На Дорн трябва да му се напомни, че все още има принц. — Усмихна се отпаднало. — Нищо, че е старец с тежка подагра.
— Ако се върнете в Слънчево копие, ще трябва да дадете аудиенция на принцеса Мирцела — каза Калеот. — Нейният бял рицар ще е с нея… а знаете, че той праща писма на кралицата си.
— Да, вероятно праща.
„Белият рицар“. Капитанът се намръщи. Сир Арис беше дошъл в Дорн, за да придружи своята принцеса, тъй както Арео Хота някога бе дошъл със своята. Имената им дори звучаха сходно: Арео и Арис. Но сходството свършваше дотук. Капитанът беше напуснал Норвос и брадатите му жреци, но сир Арис Оукхарт продължаваше да служи на Железния трон. Хота дори се натъжаваше, щом го видеше в дългото снежнобяло наметало, когато принцът го пратеше до Слънчево копие. Чувстваше, че някой ден ще се наложи двамата да се бият; в този ден Оукхарт щеше да умре — бойната брадва на капитана щеше да пръсне черепа му. Плъзна ръка по гладката дръжка от самодивско дърво и се зачуди дали този ден вече не е наближил.
— Следобедът вече преваля — каза принцът. — Ще изчакаме до заранта. Погрижи се носилката ми да е готова на разсъмване.
— Както заповядате. — Калеот се преви в поклон. Капитанът се отдръпна да го пропусне и се вслуша в заглъхващите му стъпки.
— Капитане. — Гласът на принца беше тих.
Хота пристъпи напред, с едната ръка около дръжката на бойната брадва. Самодивското дърво беше гладко на допир, като кожа на жена под дланта му. Щом стигна до стола на колела, удари силно с дръжката по пода, за да извести присъствието си, но принцът не откъсна очи от децата.
— Имаше ли си братя, капитане? Там, в Норвос, на младини? Сестри?
— И двете — отвърна Хота. — Двама братя, две сестри. Аз бях най-малкият.
„Най-малкият и нежеланият. Още една уста за хранене, едро момче, което яде твърде много и дрехите му бързо омаляват“. Нищо чудно, че го бяха продали на брадатите жреци.
— Аз бях най-големият — отрони принцът. — А ето, че съм последният. След като Море и Оливар умряха още като бебета, престанах да се надявам за братя. Бях на девет, когато се роди Еля, скуайър бях на служба в Солени бряг. Като дойде гарванът с вестта, че майка ми ражда месец по-рано, бях достатъчно голям, за да разбера, че детето няма да живее. И когато лорд Гаргален ми каза, че имам сестра, го уверих, че тя скоро ще да умре. Но остана жива, благодарение милостта на Майката. А година след това дойде Оберин, пищеше и риташе. Бях вече мъж, когато си играеха в тези езерца. Но ето, че седя тук, а те си отидоха.
Арео Хота не знаеше какво да отвърне на това. Беше обикновен капитан на гвардията и все още чужденец в тази земя, с нейния бог със седемте лика, дори след всичките тези години. „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще браня“. Дал беше тези клетви на шестнайсет, в деня, в който се венча за брадвата си. „Прости клетви за прости хора“, бяха му казали брадатите жреци. Не беше обучен да съветва скърбящи принцове.
Докато се мъчеше да намери подходящите думи, поредният портокал тупна с тежък плясък само на стъпка от мястото, където седеше принцът. Доран потръпна, все едно че някой го беше ударил.
— Стига — въздъхна принцът. — Остави ме, Арео. Остави ме да погледам децата още малко.
Слънцето залезе, въздухът захладня и децата се прибраха за вечеря. Принцът още седеше под портокаловите дървета, загледан над стихналите езерца и морето зад тях. Слуга му донесе купа червени маслини, питка, сирене и пилешка каша. Той хапна малко и изпи чаша от сладкото тежко силно вино, което обичаше. После още една. Понякога, в дълбоко черните предутринни часове, сънят го спохождаше в стола му. И сега бе така и капитанът го подкара по огряната от луната галерия, покрай витите колони и под изящната арка до голямото ложе със свежите прохладни ленени завивки в спалнята до морето. Доран простена, когато капитанът го премести, но боговете се оказаха милостиви и не се пробуди.