Ужасена, се опита да се покрие с ръце. Шиповете и остриетата на Железния трон се впиха в плътта й, щом се сви да скрие срама си. Кръв потече по краката й, щом стоманените зъби задраха задника й. Опита се да стане и едното й ходило се хлъзна през процепа в огънатия метал. Колкото повече се бореше, толкова повече я поглъщаше тронът, късаше парчета плът от гърдите и корема й, режеше я по ръцете и краката, докато не станаха лепкави, червени и лъскави.
И през цялото това време брат й подскачаше и се смееше.
Смехът му още отекваше в ушите й, когато усети леко докосване по рамото и се събуди. За половин миг ръката сякаш бе част от кошмара и Церсей извика, но беше само Сенел, бледа и уплашена.
„Не сме сами“, разбра кралицата. Около ложето й бяха надвиснали сенки, високи фигури с плетени ризници, бляскащи под наметалата. Въоръжени мъже нямаха работа тук. „Къде са стражите ми?“ Един от натрапниците държеше фенер. „Не трябва да показвам страх“. Церсей оправи с ръка разчорлената си коса:
— Какво искате? — Един мъж пристъпи на светлината на фенера и тя видя, че наметалото му е бяло. — Джайм? — „Сънувах един брат, а другият дойде да ме събуди“.
— Ваша милост. — Гласът не беше на брат й. — Лорд-командирът нареди да дойдем да ви вземем.
Косата му беше къдрава като на Джайм, но братовата й коса беше ковано злато, като нейната, а на този мъж беше черна и мазна. Тя се вторачи в него объркана, докато той мърмореше за някакъв нужник и за арбалет, и спомена името на баща й. „Още сънувам — помисли Церсей. — Още не съм се събудила и кошмарът не е свършил. Тирион ще изпълзи изпод леглото и ще почне да ми се смее“.
Но това беше глупост. Джуджето беше в черните килии, осъден да умре този ден. Тя погледна ръцете си, завъртя ги да се увери, че всичките й пръсти са си на мястото. Прокара длан по ръката си — кожата беше настръхнала, но гладка. Никакви срезове нямаше по краката й, нито рани по ходилата. „Сън, просто сън. Твърде много пих снощи, тези страхове са породени от виното. Аз съм тази, която ще се смее довечера. Децата ми ще са в безопасност, тронът на Томен ще е сигурен, а моят малък извратен валонкар ще е с една глава по-нисък и ще гние“.
Джослин Суифт тикна чаша в ръката й. Церсей отци: вода, смесена с изцеден лимон, толкова стипчива, че тя я изплю. Чуваше трополящия в прозорците нощен вятър и виждаше със странна острота. Джослин трепереше като лист, уплашена също като Сенел. Сир Озмунд Черното котле беше надвиснал над нея. Зад него стоеше сир Борос Блънт, с фенера. При вратата бяха гвардейците на Ланистър, позлатените лъвове бляскаха на шлемовете им. Те също изглеждаха изплашени. „Възможно ли е? — зачуди се кралицата. — Възможно ли е да е истина?“
Стана и остави Сенел да заметне на раменете й спалния халат, за да скрие голотата й. Върза си колана — пръстите й бяха схванати и непохватни.
— Милорд баща ми държи стражи около себе си ден и нощ. Гърлото й беше сухо. Отпи глътка от лимоновата вода и нажабурка уста да освежи дъха си. Една мушица беше влетяла във фенера, който държеше сир Борос: виждаше сянката й, докато се блъскаше в стъклото.
— Стражите бяха на постовете си, ваше величество — каза Озмунд Черното котле. — Зад камината намерихме скрита врата. Таен проход.
Лорд-командирът слезе по него да види къде отива.
— Джайм? — Обзе я ужас, внезапен като буря. — Джайм трябва да е с краля… — Момчето не е пострадало. Сир Джайм прати хора да проверят. Негова милост спи кротко.
„Дано сънят му да е по-сладък, отколкото беше моят, и дано по-леко да се събуди“.
— Кой е с краля?
— Сир Лорас има тази чест, с ваше съизволение.
Не й харесваше. Тирелите бяха просто стюарди, които кралете дракони бяха издигнали твърде високо. Само амбицията надмогваше суетата им. Сир Лорас можеше да е хубав като девичи сън, но под бялото наметало си беше Тирел до кокала. Доколкото знаеше, мръсният плод на тази нощ като нищо можеше да е посаден и отгледан в Планински рай.
Но това беше подозрение, което не посмя да изрече на глас.
— Оставете ме да се облека. Сир Озмунд, вие ще ме придружите до Кулата на Ръката. Сир Борос, разбудете тъмничарите и се уверете, че джуджето си е в килията. — Нямаше да каже името му. „Той никога не би намерил кураж да вдигне ръка срещу татко“, каза си, но трябваше да е сигурна.
— Както заповядате. — Блънт подаде фенера на сир Озмунд. Церсей остана доволна, като видя гърба му. „Татко изобщо не трябваше да му връща белия плащ“. Беше се оказал страхливец.