— Оттук до Дъскъндеил си е съвсем безопасен — отвърна й един, — но отвъд Дъскъндеил има разбойници и бездомни скитници из горите.
Зеленина имаше само по стройните борове и смърчове; широколистните дървета бяха навлекли мантии от ръждивочервено и златно или пък бяха смъкнали плащовете си и дращеха небето с голи кафяви клони. Всеки порив на вятъра донасяше вихърчета от сухи листа над разорания от коловози път. Шумоляха и се пръскаха покрай копитата на едрата дореста кобила, която й бе подарил Джайм Ланистър. „Да намериш момиче, изгубено във Вестерос, е все едно да намериш листо из вятъра“. Неволно се зачуди дали Джайм не й беше възложил тази задача като някаква жестока шега. Може би Санса Старк бе мъртва, обезглавена заради съучастие в убийството на крал Джофри, погребана в някой небелязан гроб. Как по-добре би могло да се прикрие убийството й от това да пратиш една едра глупава пачавра от Тарт да я търси?
„Джайм не би могъл да направи това. Беше искрен. Даде ми меча си и го нарече Клетвопазител“. Все едно, не това беше важното. Беше обещала на лейди Кейтлин да върне дъщерите й, а не съществуваше по-тържествена клетва от дадената пред мъртвия. По-малкото момиче отдавна беше умряло, твърдеше Джайм; това, че Ланистърите били пратили Аря на север да се венчае за копелето на Рууз Болтън, беше лъжа. С което оставаше само Санса. Бриен трябваше да я намери.
Някъде на свечеряване видя край един поток лагерен огън. Край печащата се пъстърва седяха двама мъже, струпали оръжие и броня под едно дърво. Единият беше стар, другият — малко по-млад, макар че съвсем не можеше да се нарече млад. По-младият се надигна да я поздрави. Имаше голям корем, изпънал връзките на оцапания му елек от сърнешка кожа. Рошава брада с цвят на старо злато покриваше бузите му.
— Имаме достатъчно пъстърва за трима ни, сир — подвикна й той. Не за първи път я взимаха за мъж. Тя смъкна шлема си и косата й се разпиля. Беше жълта, с цвета на прашна слама и почти толкова чуплива. Дълга и тънка, бухна по раменете й.
— Благодаря ви, сир.
Странстващият рицар примижа към нея така неподправено, че тя разбра, че трябва да е късоглед.
— Лейди значи? В броня и с оръжие? Богове милостиви, ама колко е едра!
— И аз я взех за рицар — отвърна по-старият, докато обръщаше пъстървата.
Ако Бриен беше мъж, щяха да я наричат едра; за жена беше грамадна. Страшилище беше думата, която най-често бе чувала в живота си. Беше широка в раменете и още по-широка — в бедрата. Краката й бяха дълги, ръцете — яки. Дланите й бяха големи, ходилата — огромни. И беше грозна, отгоре на всичко, с луничаво конско лице и зъби, които изглеждаха прекалено големи за устата й. Нямаше защо да й напомнят всичко това.
— Милостиви господа — каза тя, — да сте виждали по пътя тринайсетгодишна девица? Има сини очи и кестенява коса, и може би е в компанията на едър мъж с червендалесто лице, на около четирийсет години.
Късогледият странстващ рицар се почеса по главата.
— Не си спомням за такава девица. Що за коса ще да е това, кестенява?
— Кафеникавочервена — обади се по-старият. — Не сме я виждали.
— Не сме, милейди — рече по-младият. — Хайде, слезте и елате при нас, рибата е почти готова. Гладна ли сте?
Гладна беше, и още как. Но и уморена беше, а скитащите рицари се радваха на лоша слава. „Странстващият рицар и рицарят разбойник са двете страни на един меч“, гласеше поговорката. Тия двамата обаче не изглеждаха много опасни.
— Мога ли да чуя имената ви, милостиви господа?
— Имам честта да бъда сир Крейгтон Дългия клон, за който пеят певците — каза онзи с дебелия корем. — Сигурно ще да сте чували за подвизите ми на Черна вода. Спътникът ми е сир Илифер Бедняка.
И да имаше песен за Крейгтон Дългия клон, Бриен не я беше чувала. Имената не й говореха повече, отколкото знаците по оръжията. На зеления шлем на Крейгтон се виждаше само кафявата горна част от герб и дълбока щръбка, оставена от бойна брадва. На този на сир Илифер се виждаше триъгълник в злато и хермелин, макар всичко по него да намекваше, че боядисаното злато и хермелин са единствените, които е познавал през живота си. Трябваше да е някъде към шейсетте, с мършаво тясно лице под качулката на покритата с кръпки груботъкана мантия. Отдолу беше с плетена ризница, но желязото бе нашарено с ръждиви петна като лунички. Бриен беше с цяла глава по-висока и от двамата, а и с по-добър кон а оръжие отгоре на това. „Ако ме е страх от такива, по-добре да си сменя меча с куки за плетене“.