— Рицар се кълне в меча си — каза сир Крейгтон.
— Закълни се в Седмината — подкани я сир Илифер Бедняка.
— В Седмината да е тогава. Не аз убих Ренли. Кълна се в Майката. Дано никога не ме споходи милостта й, ако лъжа. Кълна се в Бащата и моля той да ме съди справедливо. Кълна се в Девата и в Старицата, в Ковача и във Воина. И в Странника се кълна, дано да ме вземе веднага, ако лъжа.
— Добре се кълне, като за дева — отстъпи сир Крейгтон.
— Аха. — Сир Илифер Бедняка сви рамене. — Какво пък, ако е излъгала, боговете ще й видят сметката. — Пъхна камата в канията. — Първата смяна ще е твоя.
Докато странстващите рицари спяха, Бриен обикаляше неспокойно около малкия бивак, заслушана в пращенето на огъня. „Трябваше да продължа напред, докато мога“. Не познаваше тези мъже, но не можеше да си наложи да ги остави беззащитни. Макар и посред нощ, на пътя имаше ездачи, а откъм леса идваха шумове, можеше да са от бухали и лисици, но можеше и да не са. Тъй че Бриен крачеше и държеше меча си разхлабен в ножницата.
Смяната й общо взето мина леко. Трудното дойде после, когато сир Илифер се събуди и каза, че ще я смени. Бриен просна одеялото си на земята и затвори очи. „Няма да спя“, каза си, колкото и да беше уморена. Никога не беше заспивала лесно в присъствието на мъже. Дори в лагерите на лорд Ренли рискът да я изнасилят винаги беше налице. Урок, който бе научила под стените на Планински рай, и още веднъж, когато Джайм попадна в ръцете на Храбрата дружина.
Земният хлад се просмука през одеялото и стигна до костите й. Скоро всеки мускул по тялото й се беше схванал и изтръпнал, от челюстта та чак до ходилата й. Зачуди се дали и на Санса Старк й е така студено сега и къде ли може да е. Лейди Кейтлин бе казала, че Санса е нежна душа, обичала лимонов кекс, копринени рокли и певци, с, песни за галантни рицари, но в същото време момичето бе видяло отсечената глава на баща си, а след това го бяха принудили да се омъжи за един от убийците му. Ако половината от тези приказки бяха зерни, то джуджето бе най-жестокият от всички Ланистъри. „Ако наистина е отровила крал Джофри, трябва да я е принудил Дяволчето. Била е сама и без приятели в онзи двор“. В Кралски чертог Бриен беше издирила някоя си Брела, една от слугините на Санса. Жената й каза, че между Санса и джуджето нямало много топлина. Навярно беше избягала не само заради убийството на Джофри, но и от него.
Каквито и сънища да бе сънувала Бриен, стопиха се, щом зората я събуди. Краката й се бяха вкочанили като дърво от студената земя, но никой не я беше притеснил, а вещите й си стояха непокътнати. Дрипавите рицари бяха станали и се бяха разшетали. Сир Илифер режеше една катерица за закуска, а сир Крейгтон стоеше срещу едно дърво и се облекчаваше с хубава дълга пикня. „Безимотни рицари — помисли тя, — стари и суетни, дебели и късогледи, но все пак свестни хора“. Радваше я, че все още се намират свестни хора по света.
Закусиха с печената катерица, стрити жълъди и туршия. Сир Крейгтон й описваше надълго и широко подвизите си на Черна вода, където посякъл поне десетима страховити рицари, чиито имена изобщо не беше чувала.
— О, каква битка беше само, милейди. Ужасна и кървава. — Призна, че сир Илифер също се бил храбро. Самият Илифер си мълча.
Като дойде време да поемат на път, подкараха от двете й страни, като стражи, пазещи някоя важна дама… макар пазителите на дамата да изглеждаха като мъничета пред нея и тя да беше много по-добре въоръжена от тях.
— Мина ли някой по време на смените ви? — попита Бриен.
— Например някоя девица на тринайсет с кестенява коса ли? — попита сир Илифер Бедняка. — Не, милейди. Никой.
— При мене имаше няколко — подхвърли сир Крейгтон. — Мина едно селско момче на пъстър кон, а час по-късно половин дузина пешаци, с прътове и коси. Видяха огъня ни, спряха се и дълго гледаха към конете, ама аз само им показах стоманата и им махнах да си вървят по пътя. Прости хора, като ги гледа човек, и отчаяни, но никой не е толкова откачен, че да се закача със сир Крейгтон Дългия клон.
„Да, никой не е толкова откачен“, помисли Бриен и се извърна настрана да прикрие усмивката си. За щастие сир Крейгтон беше твърде увлечен в разказа си за епичната си битка с Рицаря на Червеното пиле и не забележи смеха й. Чувстваше се добре, че си има спътници, макар и спътници като тези двамата.
Някъде към обед чу монотонно пеене — носеше се откъм голите кафяви дървета.