— Носиш ли си ми дракона? — попита той алхимика.
— Ако ти носиш каквото искам.
— Искам да го видя. — Пейт нямаше да се остави да го измамят.
— Крайречната не е подходящото място. Ела.
Нямаше време да го обмисли, да претегли възможностите. Алхимикът вече се отдалечаваше. Пейт трябваше да го догони или да изгуби и Роузи, и дракона, завинаги. Догони го. Като тръгнаха един до друг, пъхна ръка нагоре в ръкава си. Опипа ключа, прибран на сигурно в тайния джоб, който си беше пришил. Майстерските халати бяха пълни с джобове, това го знаеше още от момче.
Трябваше да забърза, за да не изостане от дългите крачки на алхимика. Спуснаха се по една тясна уличка, завиха, прекосиха Пазара на крадците, после тръгнаха по Събирача на дрипи.
— Тук е добре — каза Пейт. — Никой няма наоколо.
— Както кажеш.
— Искам си дракона.
— Разбира се.
Монетата се появи сякаш отникъде. Алхимикът я завъртя между пръстите си като в онази вечер преди три дни. На утринната светлина драконът заблещука и пръстите на алхимика засияха като златни.
Пейт го грабна. Златото опари дланта му. Поднесе го към устата си и захапа, както беше виждал да се прави. Честно казано, не знаеше какъв точно трябва да е вкусът на златото, но не искаше да прилича на глупак.
— Ключът? — попита вежливо алхимикът. Нещо накара Пейт да се поколебае.
— Някоя книга ли искаш?
За някои стари валириански свитъци, заключени долу по мазетата, казваха, че били единствените оцелели копия на света.
— Какво искам не е твоя грижа.
— Прав си, не е. — „Свърши се — каза си Пейт. — Върви. Тичай в «Перо и половница», събуди Роузи с целувка и й кажи, че ти принадлежи“. Но се забави за миг. — Покажи ми лицето си.
— Както желаеш. — Алхимикът си махна качулката.
Беше обикновен мъж и лицето му беше обикновено. Лице на млад мъж, наистина съвсем обикновено, с пълни бузи и тъмна брада. На дясната му буза имаше белег. Имаше и клюнест нос, и гъста черна коса, закъдрена около ушите. Съвсем непознато лице.
— Не те познавам.
— И аз не те познавам.
— Кой си ти?
— Странник. Никой. Наистина.
— О. — Думите му се бяха свършили. Извади ключа, сложи го в ръката на алхимика и главата му се замая и сякаш олекна. „Роузи“, напомни си. — Е, свършихме.
Тръгна по уличката и изведнъж камъните на калдъръма започнаха да се движат под краката му. „Хлъзгави са, нали са мокри“, помисли си, ала не беше това. Сърцето му забуха в гърдите.
— Какво става? — Краката му бяха омекнали. — Не разбирам.
— Няма и да разбереш — отвърна му тъжен глас.
Камъните се втурнаха към него да го целунат. Пейт се опита да изкрещи за помощ, но гласа му го нямаше.
Последната му мисъл беше за Роузи.
Пророкът
Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.
Утрото беше мрачно и студено, а морето бе толкова оловно, колкото и небето. Първите три жертви поднесоха храбро живота си на Удавения бог, но четвъртата се оказа слабоверна и почна да се бори, щом дробовете й закрещяха за въздух. Нагазил до кръста в кипналите вълни, Ерон сграбчи голото момче за раменете и натисна главата му надолу, когато се опита да поеме дъх.
— Имай кураж. Ние сме дошли от морето и в морето трябва да се върнем. Отвори си устата и пий дълбоко от божия благослов. Напълни дробовете си с вода, та да можеш да умреш и да се преродиш. Няма смисъл да се бориш.
Момчето или не можеше да го чуе — все пак главата му беше под вълните, или вярата му съвсем го беше изоставила. Взе да рита и да се мята толкова дивашки, че Ерон трябваше да повика помощ. Четирима от удавените му мъже нагазиха да задържат окаяника под водата.
— Боже, ти който се удави заради нас — зареди жрецът молитвата с глас, дълбок като морето, — нека Емонд, твоят слуга, да се прероди от морето, както Ти се прероди. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана.
Момчето най-сетне свърши. От устата му вече не бълбукаше въздух, цялата сила беше напуснала крайниците му. Емонд се понесе по очи в морската плитчина, пребледнял, студен и кротък.