— Всичко е било добре обмислено — каза тя. — Външното резе служи да затваря галерията, в която се намират нашите килии, а вътрешното има предназначение да препятства всякакво смущение, когато ни идват на посещение.
— Изтръпвам — призна Ема. — Каква съдба ни предстоеше!
— Която бе благополучно предотвратена.
— А сега, по-нататък какво?
— Отново храня надежда. Стернау ще ни последва и сигурно ще открие нашия затвор. Имаме оръжия, муниции, петрол и провизии. Няма да се дадем. Да знаех само накъде да се отправим — надясно или наляво!
— Ах!
При този тих възглас на Ема двете се ослушаха навън в ходника и чуха шум от стъпки, които се приближаваха от далечината.
— Назад! Да заключим вратата! — нареди Каря.
Те се шмугнаха бързо обратно, дръпнаха вратата към себе си и тикнаха резето. Стъпките приближиха и… отминаха. Не бе направен опит за отваряне на вратата, само някой я бутна, като че искаше да се увери дали е отворена или не.
— Бяха неколцина — прошепна Ема.
— Да, струва ми се, че бяха четири души — уточни Каря. — Мисля, че са били Вердоха и пазача и са водили сеньор Мариано и сеньор Унгер. Спряха! Чуй! Какво говорят?
Четиримата не бяха отминали много далеч, когато се чу гласът на Вердоха:
— Стой, — стигнахме! Тук вътре единия, а в съседната другия! Хайде!
Минаха няколко минути без да се долови някакъв шум, след което се чу дрънкане на резета. Стъпките на двама мъже тръгнаха обратно. Пред вратата на ходника спряха и опитаха да отворят.
— Охо, Пардеро се е залостил — захили се Вердоха.
— Това не бе нужно! — изръмжа пазачът. — Сега трябва да го чакаме.
— Я стига, искал е да не го смущаваме. Все пак и през ум не ми минава да се съобразявам с Пардеро.
— А ако поиска да се върне?
— Тогава нека потърпи.
— Може да тръгне по ходника и се заблуди или види нещо, което не е за очите му.
— Ние ще заключим следващата врата, така че ще има възможност да проникне само в тази галерия и ще не ще, ще търпи, докато дойдем да го вземем.
— А ако тръгне от килията в обратна посока?
— И в този случай няма да отиде далеч. Няма да успее да отвори задната врата, защото не знае секрета. Ела, след един час ще дойдеш да го прибереш!
Те тръгнаха, а двете девойки облекчено поеха дъх, понеже не бяха се чувствали много добре при мисълта отново да бъдат заловени. Заслушаха се, докато стъпките отзвучаха, след което Ема запита:
— Сега какво ще правим?
— Ще освободим двамата сеньори. А когато сме четиримата, няма от какво да се боим.
Ема издърпа резето, бутна вратата и двете момичета излязоха в напречната галерия. Закрачиха по нея, докато стигнаха две разположени една до друга врати. Каря почука, ала никой не отговори. Похлопа на другата, но и зад нея остана тихо. Тогава избута резето и освети вътрешността на килията. Светлината падна върху един мъж, който лежеше на земята, вързан с две вериги.
— Сеньор Унгер! — разпозна го тя. — Защо не отговаряте?
Кормчията трепна от радост и веригите му издрънчаха. Той не беше видял кой е отворил, тъй като Каря бе осветила килията, но самата тя стоеше в сянка. И сега Унгер веднага позна индианката по гласа.
— Сеньорита Каря! — удиви се той. — Как се озовахте тук?
— Ние се освободихме — отговори тя.
— Ние? Кого имаш предвид още?
— Сеньорита Ема.
— Я гледай! Тя при вас ли е?
— Да, тук съм — отвърна Ема и влезе в килията да се покаже. — Храбрата Каря уби Пардеро, взе му оръжията и освободи и мен. Сега и вие ще бъдете свободен.
— Слава Богу! — възкликна Унгер и въздъхна дълбоко. — А Вердоха тръгна ли си?
— Да. Пазачът ще се върне едва след час.
— Значи имаме време. Сеньор Мариано лежи в съседната килия.
— Ще освободим и него — каза Каря. — Но как ще се справим с веригите ви? Нямаме ключ за ключалките.
— О — рече Унгер, — няма никакви ключалки, а само по един железен клин отсам и отвъд до стената, които няма как да достигна. Погледнете, сеньорита!
Така беше, както казваше. Той лежеше по гръб и всяка ръка бе прикована с верига към съответната стена на килията. Двете вериги бяха толкова къси, че държаха ръцете разперени, така че нито с дясната можеше да освободи лявата, нито с лявата дясната. Каря от пръв поглед разбра как се снемат веригите и минута по-късно Унгер стоеше в килията прав, без окови и протягаше силните си моряшки крайници, за да възвърне нарушеното кръвообращение.