— Ascuas, какво щастие при цялото това нещастие! — възкликна той. — Но преди да се питаме и разпитваме, нека помислим за сеньор Мариано.
Излязоха навън и отвориха следващата килия. При Мариано нещата стояха както при Унгер. Не отговорил на чукането, понеже смятал, че някой от мъчителите му иска да издевателства над него. Беше окован по същия начин като Унгер, тъй че освобождаването му не трая повече от няколко мига. Сега двете девойки трябваше да разкажат как им се е удало да добият свободата си. Те пожънаха сърдечните похвали на двамата мъже, в лицето на които сега имаха силни и смели закрилници.
Мариано предложи девойките да задържат ножовете, а револверите да предадат на тях. След като това стана, бе решено четиримата да не се разделят при каквито и да било обстоятелства. Онзи, който се отлъчеше от останалите, лесно би могъл да пропадне. Независимо от всичко наличният запас провизии бе разделен на четири части. Та нали не се знаеше какво може да се случи. Бяха взети и четирите стомни, всеки щеше да носи своята. Сетне Унгер и Мариано си разпределиха револверните патрони на Пардеро и накрая кормчията прибра и шишето петрол. За съжаление часовникът на Пардеро бе спрял и нямаше стойност като отмервач на времето.
Сега у тях бе всичко, което им бяха предложили тъмните галерии и те тръгнаха да ги изследват. Ходникът, в който се намираха килиите на двамата мъже, бе затворен от едната страна с врата, а от другата преставаше в открита скална стая. Влязоха в ходника с килиите на жените. Той водеше в права като конец посока до една врата, заключена с две заръждавели резета. С обединени усилия на двамата мъже се удаде да ги издърпат, но въпреки това вратата не се отвори. Тя бе, за която Вердоха каза: «Няма да успее да отвори задната врата, защото не знае секрета.»
— Какво да правим? — запита Унгер. — Не поддава.
— Трябва да има някакъв таен механизъм — рече Мариано. — Нека потърсим, може би ще го открием.
Осветиха всеки цол ширина от вратата и около нея, опипаха с ръце и крака и най-малката издатина и вдлъбнатина по вратата, пода и стените, но напразно.
— Не помага никакво търсене — обади се Унгер. — Така няма да можем да се освободим. Трябва да подирим спасение с хитрост. Единият час, след който пазачът щеше да се върне, сигурно е почти минал. Трябва да го заловим. Пипнем ли го здраво, ще го принудим да ни покаже пътя към свободата.
— Това е най-доброто и единствено сигурно средство — съгласи се Мариано. — Та нали огнивото на Пардеро е у нас, така че спокойно можем да угасим фенера, за да не ни издаде. Връщаме се в началото на галерията! Отваряме. Един остава в нея, а другият се скрива зад вратата. Веднага щом пазачът дойде, ще бъде заловен и победен.
— А ние? — попита Каря.
— Вие ще се укриете в килията на сеньорита Ема. В другата едва ли ще ви е приятна компанията на Пардеровия труп.
Така и стана. Двете момичета отидоха в килията, Мариано за стана в мрака на ходника, а Унгер се прикри зад вратата. Трябваше да изчакат доста време, докато до тях проникна далечен шум. После се чу глухото хлопване на някаква врата отдалеко, последвано от странно скрибуцане и ето че чуха стъпки, които бавно приближаваха. Пазачът идваше. Неговият потаен фенер разпръскваше на късо разстояние една мъждива светлина, която пълзеше все по-насам, докато падна на отворената врата. Там мъжът спря.
— Сеньор Пардеро! — повика той полугласно. Никой не отговори. По тая причина мъжът пристъпи по-близо до входа и надникна в галерията. Несигурните лъчи на светлината заиграха по фигурата на Мариано, който се бе облегнал на стената.
— Сеньор Пардеро? — попита слугата.
— Да — отвърна испанецът с преправен глас.
— Сеньор Вердоха вече замина за хасиендата, разбрахме се да ви отведа по-късно.
— А другите?
Да не беше ходникът толкова тесен, влажен, спарен и тъмен, човекът едва ли би се оставил да бъде толкова лесно подведен. Но силуетът на Мариано кажи-речи не се виждаше, а гласовете тук звучаха толкова особено, че пазачът наистина го смяташе за Пардеро. Той отвърна:
— Всички се върнаха.
— Всички?
— Да. Сеньор Вердоха искаше да изпрати само неколцина, ама оня Стернау бил много силен и умен обесник, та ето защо всички потеглиха обратно да го заловят. Ще получат възнаграждението си едва когато го доведат жив или донесат отрязаната му глава. Това е причината да си дават такъв труд да го спипат.
— Е, да, да, но конете им бяха твърде изтощени.
Унгер виждаше, че Мариано иска да узнае колкото може повече за плановете на неприятеля, но всяко едно продължение на разговора можеше да стане опасно. Той се измъкна тихо иззад вратата и застана непосредствено зад пазача. Последният все още не хранеше ни най-малко съмнение и отговори с готовност: