— Това е единственият път към нашето спасение — съгласи се Мариано. — Да се връщаме в нашия ходник!
— Имаме доста време пред себе си — каза Каря. — Засега пазачът все още не е очакван, а докато Вердоха се загрижи, навярно ще минат няколко часа.
— Тогава нека дамите опитат да поспят, а ние ще вардим.
Предложението бе прието. Но тъй като се бояха от двата трупа, момичетата си приготвиха постеля в килията на Мариано и запазиха горящия фенер. А Мариано и Унгер застанаха на пост до вратата, до която бяха заловили пазача. Там с най-голяма сигурност можеха да очакват Вердоха. През това време онзи и понятие нямаше каква съдба му предстои при завръщането на древното жертвено място. Както каза пазачът, той бе заминал с мексиканците за хасиендата. Тя представляваше неговото бащино наследство и се числеше към приблизително шейсетте полски имота на мексиканския щат Чиуауа, чиято столица носи същото име.
Хасиендата Вердоха бе разположена на два дни път от столичния град. До Мексико сити обаче имаше да се язди в продължение на повече от една седмица. Ето защо прадедите на Вердоха бяха истински хасиендерос, посветени единствено на скотовъдството и останали чужди на политиката. Той бе първият, който загърби този принцип. Беше честолюбив и искаше да играе по-значителна роля. В Мексико, страната на партийна пристрастност, това е и лесно, и трудно. Някакво предчувствие му подсказваше, че Хуарес е призван за бъдещо величие и ето как се бе присъединил към него. Сред неговите дръзки привърженици, чийто час по онова време все още не бе ударил, той бе издигнат до чин ротмистър. Но ето че тази кариера стигна още в началото си до позорен край, защото не бе трудно да си помисли, че Хуарес повече няма да иска и да знае за него.
Бе твърде късно, когато Вердоха пристигна в хасиендата. Никой не го очакваше. Той наистина бе изпратил човек до пазача с инструкции относно очакваните пленници, но изрично бе упоменал да не се споменава пред никой. Това бе причината да завари всички потънали в дълбок сън и бе принуден да разбуди няколко вакуероси, като им нареди преди всичко друго да снабдят спътниците му с бодри, силни коне. Когато това стана, мексиканците препуснаха в нощта по посоката, от която бяха дошли. Те бяха убедени, че ще заловят или убият Стернау и следователно ще получат обещаното възнаграждение.
Едва сега Вердоха можеше да помисли за своите собствени грижи. Той още не бе семеен, но в хасиендата живееше една далечна сродница, която минаваше за стопанка на къщата. Тя го прие с изненада. Не знаеше нищо друго, освен че се намира в Южно Мексико при Хуарес, поради което бе учудена да го види да пристига в мъглата посред нощ. Но учудването й се превърна в ужас, когато забеляза, че му липсват четири пръста и едното око. Поиска да подхване дълга съболезнователна реч, ала той я пресече грубо и нареди да му донесе вечеря. По време на храненето я извести, че ще дойде още един гост, сеньор Пардеро, когото ще доведе пазачът. Да бъде приготвена стая и вечеря и за него. Твърде уморен, той отиде сетне да си легне.
Когато се пробуди, утрото вече бе настъпило, а старата сеньора приготвила шоколада. Започна да пие мълчаливо. Когато приключи, бутна празната чаша и запита:
— Сеньор Пардеро стана ли?
— Сеньор Пардеро?
— Хайде сега пък, говоря за сеньора, когото очаквах още вчера.
— А-а, все още не е тук.
— Още не е тук? — възкликна Вердоха изумен. — А пазачът, който трябваше да го доведе?
— И него не съм виждала.
— Сигурно си се успала и хората са се оправили, както могат.
Разсърдена, тя отвърна:
— Тук човек не може да прави каквото си иска. Когато идват гости, аз съм тази, която се разпорежда, дори да е нощем, пак ще съм будна. Но аз напразно стоях до утрото да чакам.
Вердоха не каза нищо повече, надигна се, излезе на двора и заповяда да му оседлаят кон. Десет минути по-късно яздеше по посока пирамидата. Стигна незабелязано зидарията. Слезе бързо и поведе животното в шубраците, където го остави да пасе свободно. Храсталаците граничеха с една напукана скала, в чиито процепи се бе заселил мъх. Там, където скалата достигаше земята, се врязваха дълбоко няколко цепнатини. Вердоха коленичи, облегна рамо на скалата, натисна и част от нея, обрамчена от четири пукнатини, поддаде навътре. Откри се голям отвор, както и няколко каменни валци на земята, по които се бе придвижил скалният блок. Височината на отвора налагаше човек да се приведе при влизане. Вердоха го стори, отстъпи в една странична ниша и отново избута скалата в предишното й положение. В нишата имаше няколко потайни фенера от вида на онзи, който бе носил пазачът. Вердоха запали един и закрачи по галерията. След известно време изкачи няколко стъпала, после отново се спусна. Вървеше ту направо, ту завиваше. Преминаваше през скални камери, отминаваше килии. Отваряше врати и отново ги затваряше с едно-единствено леко натискане на ръката, при което се чуваше остро металическо щракане. След като бе отворил по същия тайнствен начин още няколко врати и минал през няколко ходника, той се озова най-сетне до вратата, пред която четиримата пленници напразно бяха напрягали сили. Тя се отмести при неговия лек натиск, въпреки че от другата страна бе запъната с две резета. Оставаше само да прекрачи през портата, която пазачът бе оставил отворена и ето че влезе в галерията с килиите на Мариано и Унгер.