— Дали Вердоха не е оставил някоя врата отворена, като е идвал насам? — обади се Мариано. — Нека погледнем!
Последваха ходника до същата врата, която вече им се бе опряла, но я намериха здраво затворена. И колкото и умствени, и физически усилия да употребиха да я отворят, не успяха.
— Ние сме затворници — въздъхна Ема. — Обречени на смърт от жажда и глад.
— Все още не — утеши я Мариано. — Бог няма да ни остави да загинем.
— Нека разсъдим задълбочено и опитаме всичко, което би довело нашето спасение — додаде Унгер. — Може би все пак ще ни се удаде да разгадаем тайната на вратите.
— Няма да я открием — увери Каря. — Помощ може да ни доведе само сеньор Стернау.
— Но ако не дойде? — проплака Ема. — Ако го заловят или пък убият?
— О, той е умен и при всички случаи ще им се изплъзне — успокои Унгер. — Впрочем не е нужно да си блъскаме главите как да отворим вратите. Ами че ние имаме едно много добро средство за тая цел — нашите ножове.
— Ах, наистина! — възкликна Ема. — Ще прорежем вратите.
Въпреки тежкото положение, кормчията не съумя да прикрие една усмивка.
— Не това имах предвид, сеньорита — каза той. — Дървото е твърдо като желязо, което означава месеци наред сизифски труд, за да се прорежат всички врати, а дори и тогава е под въпрос дали ще сме налучкали верния изход. Прорязването на дървото на една врата няма да допринесе нищо повече от онова, което вече видяхме. Та нали имаме една отворена врата, ама това не помогна да се доберем до секрета й. Имам предвид по-скоро да отстраним част от зидарията около касата на вратата. В нея се крие тайната.
— Това е вярно! — съгласи се Мариано. — Да пристъпим към работа!
— Има един още по-кратък способ, стига да успее — подхвърли Каря. — Да усучем едно въже и някой ще се спусне при Вердоха. Ако е още жив, ще бъде принуден да ни каже как се отварят вратите.
— От какво бихме могли да изготвим въже?
— От ремъците на ласата, с които бяхме вързани. Те още се търкалят в килиите. По-нататък от дрехите на двамата мъртъвци, както и от някои от нашите, от които можем да се лишим. Може да успеем да развъртим веригите, с които бяха оковани двамата сеньори. За сеньорита Ема и мен бяха взели няколко завивки. Те са още в моята и нейната килии. Ако ги нарежем на ивици и усучем, ето ти част от въжето.
Предложението бе прието. Свързаха парчетата ласо, нацепиха дрехите на Пардеро и пазача, както и завивките и когато въжето бе готово, имаше дължина над двадесет метра. За да изпробват неговата здравина, Мариано и Унгер го опънаха с всички сили, но то не поддаде. И тогава Мариано пожела да се доверят на него като по-лек.
Имаха два фенера. Единият Мариано привърза около кръста си и четиримата се отправиха към кладенеца, откъдето стенанията се чуха по-силно и отпреди. Мариано върза края на въжето под мишниците си, за да го спуснат, но заяви, че нагоре ще се катери. Причините за това бяха две: първо, че за него катеренето ще бъде по-лесно, отколкото за Унгер дърпането, дори и девойките да помагат, и второ, дърпането бе по-рисковано, тъй като въжето щеше да се трие горе в ръба и лесно би могло да се скъса.
Понеже имаха в наличност четири стомни с вода, пожертваха едната, за да навлажнят въжето, от което то придоби по-голяма гъвкавост и якост. Сетне пристъпиха към действие. Мариано коленичи, хвана въжето с две ръце над примката и се отблъсна с думите:
— В името Божие, сега надолу!
Унгер беше силен. Надолу можеше и сам да го издържа и дръзкият млад мъж скоро изчезна в тъмните глъбини. Кормчията отпускаше бавно въжето, а двете дами бяха коленичили до ръба и наблюдаваха как фенерът постепенно се отдалечава.
— Да опази Бог само да не се задуши! — пророни Ема. — Шахтата е много дълбока и стара, може да съдържа опасни газове.
За това по-рано съвсем не помислиха. Ала Унгер поклати усмихнато глава и запита:
— Сеньорита, слушате ли как Вердоха още стене?
— Да — отвърна тя, — звучи ужасно!