— Синовете на апачите днес имат добър лов. Великия дух е благосклонен към своите храбри деца.
— Апачите ловуват, за да правят месо, но те знаят да улучват не само бизони, а и своите неприятели.
— Летящия кон каза истината — рече непознатият.
По лицето на стария трепна гордо самодоволство.
— Ти си чужденец, а ме познаваш! — каза той.
— Никога не съм те виждал, ала славата на Летящия кон се носи по всички планини и прерии. Който го види, веднага го познава.
— Летящия кон е вожд, носи перата на орела и винаги напуска бивака на кон — извести старият.
В тези думи се криеше намек, който непознатият сигурно забеляза, защото отвърна:
— Другите вождове също имат коне, но ги скриват, когато отиват на разузнаване. Те също имат правото да носят много орлови пера и да окачат скалповете на повече от трийсет врагове, ала не искат да уведомяват веднага мъжете, които срещат. Техните коси още не са сиви, но въпреки това знаят, че една малка торбичка със хитрости често е по-добра от цяла шатра барут и куршуми.
Думите направиха силно впечатление на стария. «Много орлови пера и повече от трийсет врагове!» С това не можеше да се похвали дори Летящия кон. Ето защо старият поде:
— Непознатият мъж е смел и хитър. Той се промъкна между червените мъже. Непознатият не е команч. Синовете на апачите са на лов, а не на бойната пътека, бойната томахавка е заровена. Непознатият идва да изпуши лулата намира?
— Той вече я е пушил с тях.
— Значи непознатият е приятел на апачите?
— Той е техен брат. Всеки хикариля-апач го познава. Той идва, за да потърси прочутия главатар, наричан Шош-ин-лайт, Мечешко сърце.
Лицето на стария изгуби своята безстрастност. Той метна изненадан, ала дружелюбен поглед на своя съсед и каза:
— Непознатият е брат на Мечешко сърце?
— Да.
— Има правото да носи седем орлови пера?
— Да.
— Той има трийсет скалпа на неговите неприятели?
— И повече.
— Тогава аз го познавам. Той е Мокаши-тайис, Бизоновото чело, вождът на мищеките. Той е кралят на ловците на бизони и затова не носи орловите пера, а ги е оставил в своя вигвам.
— Летящия кон отгатна правилно — рече Бизоновото чело. — Моят брат Мечешко сърце сред воините на апачите ли се намира?
— Да. Днес той уби над десет бизона. Главатарят на мищеките ще говори с него. Нека той бъде наш брат, а воините на апачите станат негови братя, така те няма да го убият.
По дръзкото, сериозно лице на Бизоновото чело плъзна лека усмивка. Той отговори:
— Дори да бяха негови врагове, воините на апачите пак нямаше да го заловят и убият. Бизоновото чело не познава някой, от когото да се страхува.
Старият даде своето съгласие с продължително мълчание. Сетне запита:
— Да повикам ли един боец да отиде и доведе коня на Бизоновото чело?
Запитаният отговори отрицателно.
— Воините на апачите са твърде заети с убиването на бизони. Бизоновото чело сам ще отиде да доведе животното си. Не е позор за един главатар да отделя внимание на животното, което го носи.
Той се изправи и, придвижвайки се от храст на храст, преодоля най-тясната част от прерията, без някой от апачите да го види.
Прерията, която тук всъщност би могла да бъде наречена един издаден език на голямата савана, граничеше с могъща девствена гора, която покриваше възвишения и клисури, постепенно изкачващи се към същинските планини. Бизоновото чело сви в тази гора, тръгна през нея директно и тъкмо възнамеряваше да се спусне в една клисура, когато долови шумни, тежки стъпки и мощно ломене на вейки и храсти. Поглеждайки надолу, съгледа един бизон, който идваше от откритата прерия, преследван от индианец на кон. На гърба си онзи носеше колчан, лък в лявата ръка, а в дясната дълго, гъвкаво копие за бизони, което за животното е по-опасно от куршум на пушка. Беше млад човек, едва двайсетгодишен. Един по-възрастен и опитен воин би предпочел нежното, сочно месо на някоя женска пред твърдото на стар бик и не би му хрумнало да преследва могъщото животно в такава опасна местност. Ала младежът, увлечен от ловна страст, следваше мъжкия бизон през гъсталаци и шубраци, чиито клони го шибаха по лицето.