— Маниту, Великия дух, се гневи на краставите жаби, които се наричат команчи. Той ги предава в ръцете на апачите и повелява воините на хикариля да тръгнат щом слънцето се издигне за втори път. Останалите племена да ги последват, когато са изсушили достатъчно месо за зимата.
Тези думи съдържаха не само разрешение за боен поход, но и решаваха по най-бърз начин въпроса кое от племената да потегли най-напред — онова, чийто вожд беше Мечешко сърце. Хората му ликуваха от радост. Получаваха @гп.>леп [???] ден да направят приготовленията си за бойния поход. Това обстоятелство много ги зарадва, защото без тези приготовления, особено нанасянето на бойните краски, щастливият изход според индианеца е немислим.
Бяха обсъдени и различни други подробности, относно които бързо се споразумяха, тъй като мисълта за смъкване на многобройни скалпове от команчите беше въодушевила всички.
След всички тия преговори Летящия кон вече можеше да обърне внимание на най-младия си син. До този момент онзи бе стоял неподвижно, без да проговори дума. Сега баща му го запита:
— Моят син е облякъл кожата на мечката. Има ли това право?
— Аз я убих — отвърна младият мъж.
— Сам?
— Съвсем сам.
— С какво оръжие?
— С пушката, която прославеният главатар на мищеките ми зае. Той е свидетел.
Тогава старият се обърна към Бизоновото чело и каза:
— Вождът на мищеките е бил свидетел на борбата с мечката, защото нейните лапи лежат пред краката му. Нека той ни осведоми какво е видял.
Бизоновото чело разказа пестеливо събитието, като премълча всичко, което би могло да навреди на младия мъж. Когато свърши, Мечешко сърце се надигна и заговори:
— Синът на Летящия кон е повалил гризли. Това е много повече, отколкото ако беше сразил двайсетина страхливи синове на команчите. Неговото сърце е крепко, ръката му здрава, а окото вярно. Той заслужава да бъде приет в редиците на воините. Мечешко сърце желае неговият по-млад брат да получи име.
Предложението не само ласкаеше бащата и сина — те като пристрастни нямаха право да го направят. То получи всеобщо одобрение. Победителят на мечката все още стоеше изправен до огъня. Очите му заблестяха от гордост и радост и той каза:
— Мечешко сърце, моят брат, е най-прочутият сред прочутите. На неговата реч ще съм благодарен аз за името си. Кога ще бъде церемонията?
— Веднага щом синовете на апачите се върнат при своите вигвами — поясни старият.
— Може ли някой, който още няма име, да потегли срещу кучетата-команчи?
— Не.
— Но сега аз искам да придружа моя брат Мечешко сърце до Мексико. Затова нека още утре ми бъде дадено име.
— Не е такъв обичаят. Но мечите лапи принадлежат на вожда на мищеките, той е наш гост и нека той реши кога да имаш име.
Бизоновото чело взе думата:
— Името вече е готово. Моят млад приятел надви гризли и затова нека се нарича Шошсесте, Убиеца на гризли. Утре аз ще му дам това име и ако моят брат Летящия кон позволи, Убиеца на гризли ще язди с нас до Мексико и ще сваля скалпове от главите на команчи, както смъкна кожата на мечката.
Това предложение на прочутия главатар отново правеше чест на младия апач и бе прието веднага. Съвещанието приключи, ала мъжете останаха още дълго, обсъждайки по своя сериозен, спокоен начин възнамерявания боен поход. Въпреки тъмнината неколцина поеха към клисурата, за да довлекат убития от Бизоновото чело мъжкар и одраната мечка. С помощта на ласа, теглени от коне и това стана. Сетне настъпи нощна тишина. Бизоновото чело легна да спи в шатрата на Мечешко сърце. Край бивака имаше разставени постове, които се сменяха.
На другата сутрин бе предприета церемонията задаване на името, при което на двете печени мечи лапи бе отредено да играят главна роля. Шошсесте получи най-добрата пушка на своя баща и като син на вожд правото да носи едно орлово перо в косите си. Подир обед започна изрисуването с бойни краски. Около двеста бяха воините, които с настъпването на другия ден щяха да потеглят и те си имаха предостатъчно работа да украсяват дрехи и оръжия с отличията на по-раншни победи.
Когато на заранта този отряд напусна лагера, останалите го придружиха на известно разстояние и едва след раздялата сформираха известната индианска нишка — всеки ездач следваше другия. Най-възрастният воин пое командването на отряда. А Бизоновото чело, Мечешко сърце и Убиеца на гризли препуснаха в галоп напред, за да разузнават местността на половин ден езда пред хората си и се грижат за необходимата сигурност.