Тъй като не биваше да се възползват от откритата прерия, шествието се насочи към планините, по чиито тераси се изкачи на платото. По този начин забавянето беше неизбежно, но мерките за сигурност го изискваха. Едва на петия ден от потеглянето бе достигната пустинята Мапими, и то в точка, лежаща северно от поетия от Вердоха път, близо до западния край на пустинята. Тяхната задача бе да заемат позиция в планините между Чиуауа и пустинята. Ето защо тримата мъже се насочиха на юг, все по-навътре в Мапими, докато в един момент и тримата едновременно спряха конете си, защото под прав ъгъл с досегашната им посока минаваха следи.
— Ездачи! — оповести Убиеца на гризли, като скочи от коня.
— Нека моят брат преброи колко са били — подкани Мечешко сърце, оставайки спокойно на седлото. Вождът искаше да упражни проницателността на младия апач при отдалата се възможност.
Шошсесте прегледа дирята и уведоми:
— Били са тринадесет коня.
— Правилно. Кой е седял на тези коне?
— Бледолики.
— По какво съди моят брат?
— Те не са яздили един след друг. Следата им е толкова широка, че могат да се преброят отпечатъците от всички копита.
— Кога са минали оттук?
Младият апач се наведе още веднъж и отвърна:
— Сега слънцето е почти над нас. Те са минали вчера, когато то вече се е скривало зад хоризонта.
— Бързали ли са бледоликите или не?
— Бързали са много, защото копитата са изхвърлили пясък назад. Яздили са в галоп.
— Моят брат прецени правилно, но нека сега ми каже дали са били мирни хора или не!
Убиеца на гризли погледна главатаря кажи-речи безпомощно и поклати бавно и замислено глава:
— Кой би могъл да разбере от тая следа?
— Ще докажа на моя брат, че се разбира. Тук Мапими има ширина четири дни път. Който е яздил над три дена, ще щади коня си, защото е твърде изморен. Отпечатъците от копитата не са леки както при галоп, а дълбоки. Скоковете не са дълги и плавни, а къси. Животните са били извънредно изтощени, ала ездачите са ги принуждавали да напрягат сили, следователно бягат.
Убиеца на гризли поиска да се защити:
— И преследвачът язди бързо.
— Ако преследваха неприятел, щяха да яздят по дирите му. Но случаят не е такъв. По-стара следа няма, те са бягали и са преследвани.
Бизоновото чело кимна и оглеждайки зорко посоката, от която идваше дирята, каза:
— Мечешко сърце има право. Преследвачите може скоро да дойдат и тъй като не бива да бъдем видяни, нека Шошсесте препусне назад и каже на воините на апачите да не ни следват насам. Нека отидат по на север, през възвишенията, образуващи границата на Мапими и там да ни чакат. Ние ще разберем какво означават следите.
Младият апач се подчини. Яхна коня и препусна обратно в галоп. Другите двама проследиха донейде западния клон на дирята и се спогледаха. Видяха, че ги е споходила една и съща мисъл.
— Следите водят на запад — рече Бизоновото чело.
— Към онзи проход. Много опасно място.
— Вероятно преследваните са устроили капан на преследвачите си. Да хвърлим едно око!
— Но трябва да скрием следите си, защото преследвачите може да са наши неприятели. Нека моят брат ми помогне.
Те започнаха да заличават с голямо умение стъпките на конете и своите. Когато това стана на достатъчно голямо разстояние, двамата започнаха да яздят по дъга и достигнаха планините, разположени на западната граница на Мапими, на около една английска миля северно от прохода.
Вярно, че тук теренът бе извънредно труден, но въпреки това те преодоляха с конете стръмните, обрасли с храсталаци височини, спуснаха се в отвъдната пропаст и ги оставиха тук, където бяха на сигурно място. Сетне се изкачиха на едно скалисто било, откъдето имаха възможност да огледат значителна част от прохода. Точно под тях той образуваше долината, в която Вердоха беше бивакувал за последен път и от която се изтегляше на юг малката странична клисура, където пък мексиканците дебнеха Стернау, за да го заловят или убият. Двамата индианци естествено не знаеха нищо по въпроса. Те се бяха притиснали плътно към земята и нямаше как да бъдат забелязани отдолу, докато техните остри, обучени очи различаваха всичко, което се намираше под тях.
— Уф! — обади се внезапно Мечешко сърце. Този възглас бе сигурно доказателство, че е забелязал нещо необичайно. Бизоновото чело го погледна и проследи посоката на погледа му. Тогава съгледа един мъж, който се изкачваше от страничната долина към височината. Разстоянието беше толкова голямо, че човекът приличаше на голям бръмбар, пълзящ нагоре. Въпреки това двамата знаеха как да го идентифицират.