— Мексиканец — заяви Бизоновото чело.
— Да — потвърди Мечешко сърце. — Страничната долина изглежда е заета.
— Там преследваните са устроили засада.
Двамата индианци изчакаха да изкачи отвъдната височина. Той застана там и впери поглед на изток. Проследиха с очи посоката. Минаха няколко секунди преди да обследват тамошното зрително поле. И ето че Бизоновото чело прогласи:
— Уф, те идват!
— Трима ездачи! — вметна Мечешко сърце. Те наистина бяха забелязали три малки точки, но които бяха толкова нищожни, че можеха да бъдат съзряни само от очи, каквито притежаваха двамата индианци. Във всеки случай мексиканецът отвъд прохода още не ги беше различил.
— Дали са преследвачите? — запита Мечешко сърце.
— Не — отвърна Бизоновото чело. — Ще бягат ли тринадесет от трима?
— Защо не, ако тези трима са достатъчно храбри! Впрочем те може да са авангард на по-голям отряд.
— Ще изчакаме.
Те продължиха да наблюдават внимателно мексиканеца на отсрещната височина. Той нададе вик и започна да се спуска с възможно най-голяма бързина. Очевидно сега и той бе забелязал приближаващите се конници.
— Уведомява останалите, които се крият — рече Мечешко сърце.
И наистина беше така, защото след като изчезна в страничната долина, минута по-късно се появи с други двама. Те излязоха от долината и се стаиха зад една скала, която заемаше цялата ширина на прохода.
— Искат да ги убият — произнесе Мечешко сърце.
— Но защо са само трима, та нали открихме тринайсет следи?
— Останалите са продължили пътя си, защото трима пъзльовци са достатъчни да погубят трима храбри мъже от засада. — Ще ги предупредим ли?
— Не само ще ги предупредим, но и ще им помогнем, ако заслужават. Нека за краткото време, докато дойдат дотук, опитаме да се промъкнем зад противниците им. Напред!
Мечешко сърце се плъзна отново надолу и Бизоновото чело го последва. Когато отдолу вече не можеха да бъдат видяни, те се втурнаха по планинския скат, докато достигнаха един гъсталак, който се изтегляше през отсрещната височина и се спускаше отвъд до дъното на прохода. Под негова закрила стигнаха долу и то на достатъчно разстояние, за да не ги забележат тримата мексиканци, после прекосиха с дълги скокове долината и се озоваха на страната, където се бяха притаили мъжете. Сега се касаеше да се приближат неусетно. За щастие имаше няколко храста и разхвърлени скални блокове, които осигуряваха прикритие.
Двамата главатари съумяха да се придвижат напред и се прикриха зад един камък, Отдалечен едва на петдесет крачки от скалния отломък, зад който бяха залегнали тримата мексиканци. Вождовете можеха много добре да ги наблюдават и същевременно да обхващат с поглед цялото дъно на долината. Те се спотаиха зад камъка, като държаха пушките си готови за стрелба. В един момент се чу конски тропот и същевременно тримата ездачи се появиха на входа на главната долина, но все още бяха извън пушечния обсег. Едва им бяха хвърлили един поглед, индианците не успяха да потиснат едно движение на безкрайна изненада.
— Уф! — прошепна Мечешко сърце. — Това е Итинти-ка, Гърмящата стрела, нашият брат. Но той беше болен!
— И Франсиско, вакуерото! — прошепна Бизоновото чело. — Какво правят тук? Да не се е случило нещастие с хасиендата Дел Ерина?
— Нека изчакаме. Но кой е могъщият воин, който е с тях? Уф, та това е моят брат Матава-се! Как се е озовал насам?
— Бизоновото чело вече се запозна с него преди няколко луни в хасиендата Дел Ерина.
— Уф! Ние ще убием тримата мексиканци!
— Нека първо разберем какви са им намеренията. Само ако посегнат към оръжията ще ги застреляме.
Разбойниците лежаха зад камъка и нещо си шепнеха. Те очакваха само Стернау, и то не сега, а едва на следващия ден. Но ето, че той не идваше сам, а с още двама. Кои ли бяха?
— Сигурно пътьом са се натъкнали на него — каза единият от мексиканците на спътниците си. — Какво да правим? Сега срещу нас са трима.
— Да — отвърна вторият. — Не можем да го заловим. Придружителите му изключват тази възможност. Значи ще го застреляме.
— А придружителите? Ще ги оставим да избягат?
— Глупости! Трябва да светим маслото и на тях, за да не могат да разкажат нищо. Но имаме още време. Не са в обсега на пушките ни, а не бива да пропуснем никой. Трябва да паднат от първите ни изстрели, иначе можем зле да си изпатим. Нали знаем що за дявол е оня Стернау. Впрочем ще имаме достатъчно време да се прицелим, защото когато намерят следите от нашия лагер, ще ги прегледат внимателно и следователно ще останат доста продължително под дулата на пушките ни. Не е необходимо да действаме прибързано, можем спокойно да се прицелим.