Четиринадесета глава
Съгледвачи
Северозападно от Мапими няколко големи реки прорязват платото, за да се втурнат сетне от него към Рио Гранде дел Норте, и техните води изтриват от иначе неплодородните земи пищна растителност. Срещат се тучни пасища, окръжени от гъсти гори, които се разстилат надолу към Сонора — северозападния щат на Мексико и се губят после в безжизнените равнини на Апачерия, от които едва Рио Хила по на север съумява да измъкне някакво плодородие.
Край една от тези гори яздеха апачите под водачеството на Стернау, Бизоновото чело и Мечешко сърце. По време на цялата езда не бяха видели и един-единствен човек и се считаха гарантирани от външно наблюдение. Да имаше гората по-малка площ, щяха да я обкръжат и претърсят. Ала при нейните измерения това бе невъзможно и те се задоволиха само да яздят покрай нея и изследват само окрайнината.
По същото време един по-внимателен наблюдател би могъл да долови в дълбочината на тая гора един лек, но непрекъснато придвижващ се шум. Прозвучаваше ту пукотът на някоя съчка, ту шумолене на листа, през които сякаш някой се провираше. Шумът не спираше на едно място, а бавно се придвижваше напред, към периферията на гората. По едно време дори прозвучаха няколко прошепнати с укор думи:
— Моят брат не се ли научи да се промъква нечуто? След което последва също така тих говор:
— Под дърветата е тъмно. Да не би моят брат да има очите на котка, та успява да различи всички клони и листа?
Сега отново стана тихо, долавяше се само някакво тайнствено шумолене. После то заглъхна и след късо време някой прошепна:
— Защо стои моят брат? Да не би да е чул нещо?
— Да, той чу далечното пръхтене на кон. В този момент пръхтенето прозвуча още веднъж, и то в по-голяма близост.
— Идват конници. Тук има един голям бор. Който се настани между клоните му, ще остане незабелязан и ще може да наблюдава прерията.
Този разговор се водеше от двама индианци. Онзи, който беше изговорил последните думи, обхвана стеблото и се закатери нагоре. Другият го последва. Двамата се шмугнаха като катерици и проявиха такава ловкост, че почти не се долови шум. Когато се наместиха между иглестите клони, отдолу бе невъзможно да бъдат видяни. Бяха провесили оръжията по себе си, но те ни най-малко не ги затрудняваха. Едва се бяха настанили стабилно, чуха приближаващи крачки. Бяха апачите, слезли от конете, за да обследват периферията на леса. Когато според шума бяха отминали, прозвуча силен конски тропот — отрядът преминаваше.
— Уф! — прошепна единият индианец. — Апачи.
— С цветовете на войната! — добави вторият.
— При тях има бледолики!
— Трима! Уф! Уф!
— На какво се учудва моят брат?
— Не познава ли моят брат големия, силен бледолик, който язди начело?
— Не.
— Това е Матава-се. Аз го видях преди няколко зими в града, който бледоликите наричат Санта Фе.
— Уф! Той е храбър бледолик. Но моят брат не позна ли двамата главатари, които яздеха до него?
— Единият е Мечешко сърце, кучето на апачите.
— А другият е Бизоновото чело, мищекът. Нека видим колко са ездачите.
Мястото, на което седяха индианците, беше толкова високо, че те гледаха над върхарите на последните дървета и можеха да наблюдават цялото шествие. Те брояха внимателно и когато апачите отминаха, единият съобщи:
— Двадесет пъти по десет и още шест апачи и трима бледолики.
— Моят брат е преброил правилно. Накъде яздят?
— Посоката води към хасиендата Вердоха. Президентът на Мексико свика воините на команчите, а сега апачите са повикани от предателя Хуарес. Те отиват към хасиендата, която ние трябваше да заемем. Утре ще дойдат много бойци на команчите. Апачите са изгубени и ще бъдат принудени да ни дадат своите скалпове. Ние трябва да тръгнем след тези кучета, за да разберем какви са им намеренията.
— Тогава да се разделим. Аз ще ги последвам, а моят брат нека побърза да отнесе вестта на нашите.
— Така да бъде.
Индианците се смъкнаха от дървото и се провряха до края на гората. Там първо се убедиха, че не се очаква някой изостанал и излязоха в откритата прерия. Бяха команчи в пълно бойно украшение. Не носеха отличителни знаци на главатари, но при всички случаи не бяха обикновени воини. Иначе не биха им поверили тежката задача да разузнаят местността. Беше заник слънце и в далечината изчезваше дългата, змиеподобна колона на апачите.