— И неприятелите са отишли да си ловят говеда за месо — забеляза Стернау. — Ще ни нападнат едва през нощта. Значи засега сме все още в безопасност и можем да се върнем към нашата работа.
Петнадесета глава
Загубено надмощие
Докато опасността от битката при пирамидата все повече наближаваше, четиримата затворници седяха в нейната вътрешност и преценяха възможностите за спасение. Бяха разчитали на Стернау, но вече бяха минали две нощи, а за тях това означаваше цяла вечност. Водата почти бе изконсумирана, провизиите щяха да стигнат за съвсем кратко време, а от кладенеца на равни интервали току прозвучаваше безумен рев от болка или потресаващ жалостен крясък.
Индианката не беше от разговорливите, ала Ема не съумяваше да се противопостави на страха си. Тя вече не вярваше във възможностите за спасение. Мъжете бяха опитали ножовете си по вратата, но с незадоволителен успех. Спасението можеше да дойде само отвън и кой ли би могъл да е спасителят? Вътрешността на пирамидата беше тайна и от онези, които я знаеха — единият лежеше мъртъв в килията, а другият парализиран в дълбините на кладенеца.
Ема умоляваше, кършейки ръце:
— О, света Майко Божия, застъпи се за нас в тази ужасна беда! Не ни оставяй да чезнем и вехнем в тая тъмнина! Нека видим отново светлината на деня и аз ще славя твоята доброта, докато съм жива!
Кормчията никакъв не се обаждаше, ала Мариано улови ръката на сеньоритата и я утеши:
— Не унивайте! Все още можем да се надяваме на Стернау. Той знае каква съдба ни очаква при Вердоха и Пардеро и ще рискува всичко, за да ни намери и спаси.
— Но кой ще му каже, че се намираме тук?
— За това ще се погрижи Бог. Стернау ще ни намери, убеден съм.
— Но ако самият той бъде сполетян от нещастие?
— На него няма да се случи нищо лошо. Той знае колко сме зависими от него и ще бъде предпазлив. Може би тъкмо тази предпазливост е причина да чакаме. Та ние сме затворени едва от два дни. Много е възможно чак сега да пристига в тази местност. Тепърва ще търси следите. На мен какво ми беше, когато… слушайте!
— Какво беше това? — запита Ема.
— Стори ми се, като че чух слаб тътнеж, нещо като далечна гръмотевица.
— Заблуда е било, сеньор. В тези дълбини отвън не прониква никакъв звук!
Отново настъпи нерадостна тишина, докато кормчията внезапно излезе от своето вглъбение.
— Мътните да го вземат, нищо не измъдрих!
— А какво мъдруваше? — попита Мариано.
— Някакво средство, което да вдигне във въздуха тая дяволска пирамида, но така, че ние да останем невредими.
— Не си прави труда, всичко е напразно. Помощ можем да очакваме само отвън.
— Е, тогава нека идва по-скоро, не заради мен, защото аз все някак ще изтрая, а за тези сеньорити, които с нищо не са го заслужили. Твърде мизерна смърт е бавно… Внимание!
Сега се ослушаха всички, тъй като и четиримата бяха доловили някакъв тътен.
— Също като предишния път, но по-силно — отбеляза Мариано. — Но по това време няма бури! И как ли би могъл да чуе човек гръмотевицата чак тук долу?
— Не беше гръмотевица — поясни кормчията, — изстрел беше.
— Няма как да чуем изстрел, който се е разнесъл навън — обади се Ема.
— А ако е възпроизведен тук? — вметна Унгер.
— Кой ли пък ще вземе да стреля тук?
— Знам ли? Знам само много добре, че като моряк мога добре да различа гръм от изстрел. Да беше проехтял отвън, бих рекъл, че е топовен изстрел, но ме съмнява дали и той би се чул тук. Ние обаче го доловихме, следователно се гръмна в пирамидата.
— Но нито револверът, нито пушката има такова звучене. И за какво ще стреля някой? Да не би, за да ни даде знак? Та нали Стернау знае, че не можем да отговорим.
При тия думи на Ема кормчията наведе замислено глава.
— Да, пушката звучи по друг начин, но знаете ли кое би прозвучало точно така? Някоя експлозия.
— Всемогъщи Боже! Вие мислите…?
Унгер кимна.
— Да, мисля, че Стернау е тук. Вероятно е стигнал до идеята да взривява вратите, защото не може да ги отвори.
Изпълнена с надежда от упованието на кормчията, Ема произнесе с блеснали очи:
— Вие ми давате утеха, сеньор Унгер. Сега ми е по-леко и като че вярвам в спасението. О, татко, бедни ми, добър татко! Дали ще те видя отново?
Тя заплака, но сълзите, които проливаше, бяха на надежда, а не на отчаяние. В този момент проехтя могъщ грохот и те почувстваха как пода и стените на галерията потрепериха. А когато гърмът бе последван от приглушен шум от срутване, кормчията подскочи и извика: