— Ура! Ура! Стернау е тук, действително е тук! Това си беше същинска експлозия, а след нея рухна зида. Спасението е тук, йу-ху, то е тук!
Ема също поиска да се надигне, ала политна и отново се смъкна на колене.
— Нима е възможно? — прошушна тя.
— Аз лично смятам, че сеньор Унгер има право — отвърна Мариано. — Вие какво мислите, сеньорита Каря?
Индианката отвори бавно стиснатите клепачи.
— Това е Стернау, аз знаех, че ще дойде.
Тогава Ема се хвърли на врата й, разцелува я и възкликна ликуващо:
— Исусе, благодаря ти! Никога няма да забравя твоята любов, както и ти сега не ни забрави!
Мина доста време и те непрестанно се ослушваха. Бяха се наместили в ходника с килиите на Мариано и Унгер.
— Дали да не отидем до предната врата? — предложи Унгер.
— Да, оттам навярно ще чуваме по-добре какво става — съгласи се Мариано.
Ема се опря на него. Отправиха се към вратата, по която напразно бяха пробвали ножовете си. Настаниха се на влажния под и наостриха слух. Доловиха сподавен шум от блъскане и събаряне, който не преставаше.
— Знаете ли какво означава това, сеньорита? — попита Унгер. — Нашите приятели разчистват отломъците. Последната експлозия беше много силна и галерията вероятно доста е пострадала.
— Ах, дано да е така!
— Така е, сеньорита. А преди малко, там назад в ходника, се бях умълчал, защото си мислех за моята съпруга и любовта, която Бог трябваше да съхрани.
— Но слушайте, сега вече нищо не се чува.
— Сигурно си отпочиват — утеши честният кормчия. Това беше точно по времето, когато главатарите бяха повикани навън, за да огледат обкръжението на команчите. За затворниците настъпи изпълнена с очакване тишина, додето громоленето и суркането пак се подновиха. После се разнесоха силни удари с брадва или търнокоп по дърво, придружени сякаш от далечни човешки гласове. Ето-ето, че приближиха стъпки!
— Сега тази врата — произнесе някой. — Тя сигурно води към кладенеца. Имаме още достатъчно барут.
Затворниците сякаш бяха получили електрически удар. Те не можеха да продумат и си стискаха безумно ръцете.
— Стернау! — прошепна най-сетне кормчията. — Знаех си! И му е известно, че тази врата води към кладенеца.
Те се вслушаха. Доловиха някакво търсещо опипване по вратата, после един друг глас каза:
— Това отново ще коства много барут. Вратата е с двойни резета.
В същия миг Ема стремително се изправи и нададе вик:
— Боже мой! Антонио, Антонио!
За момент отвъд настана тишина, радостен уплах бе сковал езиците. Сетне Гърмящата стрела се провикна:
— Ема, мила Ема, ти ли си?
— Да — ликуваше тя. — Аз съм, любими!
— Хиляди пъти благодаря на Бога! Сама ли си?
— Не, и четиримата сме тук.
Сега се обади някой, който още не бяха чули:
— И четиримата? Каря, ти също?
Този глас предизвика червенина от възторг по страните на индианката.
— Да — отвърна тя. — Каря, твоята сестра е тук.
— Уф! Уф! — даде да се долови нов глас. Вълна на нова радост заля Каря.
— Кой говори там? — попита кормчията шепнешком.
— Познавам този глас — отвърна тихо Ема. — Той принадлежи на Мечешко сърце, главатарят на апачите. Всички са се събрали: Мечешко сърце, Бизоновото чело и Гърмящата стрела, но Стернау къде е? Вече не го чувам. Да не съм се припознала преди малко в онзи глас?
Гърмящата стрела отново запита:
— Как се чувствате, Ема?
— Добре! О, сега всичко е забравено! Тогава се потропа и гласът на Стернау прозвуча на немски:
— А как се чувства моят храбър капитан? Той е съвсем забравен от другите, дори от собствения си брат!
— Много благодаря, хер доктор! — викна Унгер. — Все още съм здрав като кил. Освободете само фарватера, за да можем час по-скоро да отплаваме навън!
— Веднага ще стане! Разказите нека отложим за по-късно. А сега само още едно: Вердоха вътре ли е? А Пардеро?
— Да. Те са наблизо и си получиха заслуженото. Пардеро е мъртъв, пазачът също. Вердоха пък падна в кладенеца и си строши гръбнака и двете ръце, но е все още жив.
— Ах, каква участ! — чуха да мълви Стернау. — Както изглежда храбро сте се отбранявали. А сега ще действаме бързо, за да дойдем по-скоро при вас. Тъмно ли е отвъд? Можете ли нещо да виждате?
— Не е тъмно. Имаме два фенера.
— Това е добре. Изтеглете се колкото може по-назад! Ние ще взривим вратата. Или не можете да отстъпите?