— О, дори много надалеч!
— Тогава вървете! Сетне сме при вас.
Затворниците се върнаха в следващата галерия и се заслушаха в дълбаенето на ножовете. Мина известно време и отново последва гръм, който поради голямата близост бе не само чут, но и почувстван. Стените се зарониха, а от тавана се откъртиха цели парчета. Не след дълго, когато прахът донейде се бе уталожил, от мястото на взрива прозвуча нетърпеливият глас на Гърмящата стрела:
— Ема, къде си?
— Тук! — извика тя радостно и се втурна към ходника. Гърмящата стрела стоеше отсам отломъците, в тъмнината наистина, ала фенерът от другата страна хвърляше достатъчно светлина. Ема полетя към гърдите му и той я стисна развълнувано в обятията си.
— Антонио, мили! Почти щях да умра!
— Слава Богу, че това не се случи — потрепери той. — Болната ми глава нямаше да го понесе, щях отново да стана безумец.
В този момент до тях изникна фигурата на Бизоновото чело.
— Къде е Каря, дъщерята на мищеките? — викна той. Индианката бързо приближи и те се срещнаха със сърдечен поздрав. Сега се появи Стернау и подаде ръка на всички. После с кратки, накъсани изречения бе разказано набързо случилото се.
— Как, ти си изтръгнала ножа на Вердоха и си го заплашила? — запита Гърмящата стрела годеницата си.
— Да. Нямаше как да ме докосне, щях да убия или него, или себе си — рече девойката просто.
— Моята героиня!
С този възглас на удивление той отново я притисна към себе си. И в същия миг зад Каря се чу въпрос:
— Дъщерята на мищеките е убила Пардеро със собствената си ръка?
Беше Мечешко сърце — апачът, когото Каря сега обичаше, при все че някога бе имала безразсъдството да предпочете граф Алфонсо пред него.
— Да — отвърна тя тихо.
— И после освободи приятелката си?
— Да.
— Дъщерята на мищеките е героиня, тя заслужава да стане единствената скуав на някой велик вожд.
Апачът прекара милващо ръка по косите й и се извърна. Но Каря знаеше, че при него това означаваше много повече от многословната реч на някой друг.
Стернау подкани:
— Да отложим всичко за по-късно и помислим най-напред за настоящето! Нека видим килиите, в които сте били настанени, както и труповете.
Мариано взе единия фенер и пое водачеството. Спасителите потрепериха при вида на тесните, плесенясали тъмници. Когато стигнаха до двата трупа, никой не пророни дума. Те почувстваха, че тук е бил извършен Божи съд.
В този момент прозвуча ужасяващ, протяжен крясък.
— Какво беше това? — запита Гърмящата стрела.
— Вердоха — отвърна Мариано.
— Ужасно! — рече Стернау. — Трябва да го видя! Те закрачиха напред, останаха само двете девойки, които помолиха кормчията да им прави компания. Изпитваха ужас от Вердоха.
Приятелите вече бяха досами кладенеца, когато прозвуча нов крясък. Няма животно, което да надава подобни звуци. Мъжете, застанали на ръба, потръпнаха и се обърнаха.
— И Вердоха не искаше да ви каже как се отварят вратите? — запита Стернау.
— Не. Ние трябваше да загинем от глад и жажда.
— Значи е същински сатана. И все пак ще сляза при него! Стернау разви ласото си, подаде го на Бизоновото чело и Мечешко сърце, върза се здраво, взе фенера и започна да се спуска. Стигайки долу, освети раздробения човек. Онзи отвори кръвясалото си око, впери го в него, сякаш е видял призрак и извика:
— Куче, ти ли си това?
— Да, аз съм — каза Стернау. — Ти, дявол в човешки облик, трябва да знаеш, че плановете ти са осуетени! Ние дойдохме да освободим пленниците, вратите са отворени, те са спасени.
— Тогава проклети да сте.
В пристъп на ярост Вердоха понечи да се изправи, ала движението му причини такива болки, че не успя да изрече клетвата, а нададе един от своите ужасяващи крясъци.
— Не забравяй, че си пред прага на смъртта — предупреди Стернау. — Вместо да проклинаш, моли Бога за милост!
Вердоха помъчи да свие пестници, но не му се удаде. Изскърца със зъби, оголи ги като хищно животно и кресна:
— Разкарай се! Не желая милост!
Това безбожие задуши всяка искрица на съчувствие в гърдите на Стернау.
— Е, добре, в такъв случай няма и да получиш милост — рече той. — Няма да предприемем нищо за облекчаване на болките ти!
Той се наведе и започна да го преглежда. При това не си даваше труда да бъде нежен и внимателен, което изтръгна от устата на безбожника нов болезнен вой. Най-сетне Стернау приключи.
— Това е Божи съд — заяви лекарят. — Крайниците ти са потрошени и след броени часове ти вече няма да си сред живите.
Стернау се освободи от ласото и върза за него разбитите човешки останки. После даде знак. Мъжете го задърпаха с мисълта, че е Стернау, но скоро един мъченически рев им подсказа кого издигат. Когато Вердоха се озова горе, положиха го в галерията, отвързаха го и спуснаха отново ласото в кладенеца.