Който имаше куршум в цевта, го изстреля и сграбчи томахавката. В този момент изневиделица екна приближаващ шум от галопиращи коне — Мечешко сърце с неговите воини. Безмълвно, без да надават боен вик, те се врязаха в сбитата маса на команчите, помитайки всичко, що се намираше по пътя им.
Денят почти бе настъпил и Стернау можеше да огледа бойното поле. Неговият остър поглед му подсказа кое е най-доброто. Той извиси глас:
— На конете и напред!
За щастие животните на апачите се намираха от западната страна. След по-малко от минута ездачите връхлетяха команчите. На такава атака те не съумяха да устоят. Обърнаха се и пробивайки си път с бой, се пръснаха в откритата равнина. Бранното поле принадлежеше на апачите, които плячкосаха много скалпове, но и самите те бяха изгубили много бойци.
Докато отдъхваха, апачите забелязаха, че команчите отново се събират на запад. Сетне постъпиха както вчера — обкръжиха пирамидата, за да отрежат пътя на апачите. Стернау свика вождовете на съвет.
— Сега можем да си пробием път — каза той, — команчите няма да ни задържат, поражението охлади смелостта им.
— Защо трябва да бягаме? — запита Мечешко сърце. — Тук команчите не могат да ни надвият, а скоро нашите братя ще се натъкнат на нас.
Останалите бяха на същото мнение и Стернау бе принуден да отстъпи. Вердоха бе донесен на входа на пирамидата и оставен под надзора на един индианец. Но скоро апачът можеше да напусне поста си — при неговия пленник, след мъчителни болки, беше настъпила смъртта.
Първият ден мина, вторият също, без да пристигнат очакваните воини. Команчите отново станаха многобройни. На следващата нощ един от външните постове съзря някакъв мъж да пълзи по корем насам. Двамата се забелязаха по едно и също време. Постът вече бе сграбчил ножа си, когато му обърна внимание тих звук — другият също беше апач, по не от същото племе. Онзи приближи и прошепна:
— Моят брат на пост ли е?
— Да.
— Кой вожд заповядва при него?
— Матава-се.
Изненадан, непознатият замълча, после попита:
— Матава-се е при моите братя?
— Да.
— Тогава те ще извършат големи и храбри дела. Къде се намира той?
— Върви нататък! Воините ще те видят и отведат при него.
Непознатият последва нареждането и стигна до храсталаците, където бе спрян. Отведоха го при Стернау, който тъкмо бе свикал съвещание.
— Кой си ти? — попита той.
— Аз съм Кръжащия лешояд, вождът на лянеросите — гласеше отговорът.
При тези думи Мечешко сърце стремително се изправи и пристъпи към него.
— Кръжащия лешояд? Уф, да, ти си, моят брат! Бъди добре дошъл при нас. Кога пристигна с твоите апачи?
— Дойдох като пратеник.
— Не като вожд?
— Не. Летящия кон събра главатарите на всички апачи, за да им каже за войната в Мексико и че Хуарес е приятел на апачите. Бяха се събрали всички воини, но те не пожелаха да се подхващат военни действия срещу истинския вожд на Мексико. Ето защо бойната томахавка бе заровена и аз бях изпратен да ви го съобщя.
— Значи при нас няма да дойде нито един воин?
— Така е. Летящия кон нареди да ти кажа да се върнеш с бойците си в ловните територии, за да правите месо.
Мечешко сърце оброни глава без да проговори. Затова пък Бизоновото чело взе думата и прогърмя:
— Откога апачите имат два езика? Първо Летящия кон казва да вземем томахавката, пък после се казва да се зарови. Ние извоювахме една голяма победа, смъкнахме много скалпове, а сега отново да правим месо?
— Ти не си длъжен да се подчиниш, ти си главатар на мищеките — отвърна пратеникът.
— Тогава ще мълча! — рече предизвикателно Бизоновото чело.
— Какво ще каже Матава-се за тази мисия? — попита Мечешко сърце.
— Аз обичам мира, макар и да помагам на моя приятел.
Моят брат Мечешко сърце може да постъпи както му е угОдно.
Пратеникът отново се обади:
— Аз съобщих, каквото имах да съобщавам. Нека моите братя се посъветват. Аз обаче веднага трябва да се връщам, защото е такава волята на вождовете.
Кръжащия лешояд се сбогува и изчезна, както беше дошъл.
Неговият път беше опасен за живота. Той трябваше да се промъкне между команчите. Заловяха ли го, свършено беше с него. Сред останалите засега нещата повече не бяха обсъждани.
Призори от лагера на команчите долетя ликуващ крясък — при тях трябва да се бе случило някое извънредно радостно събитие. Какво беше, се видя, когато стана светло. Навред се забелязваше значително количество воини, които бяха пристигнали през нощта. Бяха се събрали команчи, далеч надхвърлящи хиляда. Това беше ядрото на помощния отряд, който вождовете бяха изпратили на президента. Стернау се стресна. При това положение за измъкване вече въобще не можеше да се говори. Тук човек можеше само да умре. Воините на апачите също поглеждаха мрачно към далеч надвишаващия ги по брой неприятел. Те вече нямаха на какво повече да се надяват, та нали освободителни части не бяха изпратени.