— Това се подразбира — прихна да се смее юношата, — Че какво друго да има?
— Мислех, може би лейтенант.
— Така стоят нещата само при бойните кораби.
— И как се казва този капитан, сеньор?
— Мистър Уилкърз.
— А-а, той е североамериканец?
— Да, чистокръвен. Аз също!
— Вярвам, вярвам. И какво всъщност сте натоварили?
— Какво ли не, отделно един хубав товар за Гуаймас.
— За Гуаймас? Хм! Навярно човек би могъл да пътува с вас. Ние също искаме да отидем до Гуаймас. Къде е капитанът?
— На сушата, но скоро ще се върне. А, ето го идва!
— Кой? Малкият?
— Да, дето държи ръцете си в джобовете на панталона. Двамата застанаха на брега и се загледаха в приближаващия. Той беше дребно суховато човече, а от зачервените му страни, клатушкащата походка и плувналите във влага очи, човек лесно можеше да заключи, че днес той е ударил някоя и друга глътка в повече.
— Ей, петле, отвързвай! Аз идвам! — провикна се той още отдалеч на юношата.
— По-полека, сър — отвърна онзи.
— А? Я го виж, защо по-полека? Щом съм дошъл, значи тръгваме веднага. Трийсет възла за четвърт час: Отбележи си това!
— Но не и сега, защото тези джентълмени искат да говорят с вас.
— С мен? Хм! С мен? Че кои са?
Капитанът огледа двамата непринудено, после се поухили, щракна с пръсти и обяви:
— Кашоци! Тъй ли е?
Нахлупили дълбоко шапки, мъжете стояха в смирена поза пред него. Дългият се обади:
— Извинявайте, капитане. Аз съм театралният директор Гусман, а това е моят режисьор Мартинес.
— Артисти? Хм, кротки, забавни хора! Какво желаете от мен?
— Чухме, че плавате за Гуаймас. Аз също искам да отида до Гуаймас с цялата си трупа.
— Zounds, колко народ сте?
— Шест господа и пет дами, всички млади, красиви и свежи, сеньор!
— Heigh-day, това означава развлечения! — ухили се капитанът. — Ама ще можете ли да платите, а?
— Стига да не е прекалено скъпо!
— По пет долара на човек, но само превоза. Всичко останало си е ваша работа!
— Това прави петдесет и пет долара. Петдесет става ли, сеньор?
— Петдесет? Хм, наистина не. Но понеже сте актьори и има дами с вас, от мен да мине. Заплащате веднага при качването на палубата, в противен случай ви изхвърлям във водата.
— Кога ще отплавате?
— Още тази вечер. Смяната на отлива и прилива е около девет часа, към единайсет тръгваме.
— Благодарим много, сеньор, за вашата любезна отзивчивост. В девет и половина ще бъдем на борда.
Мъжете се поклониха дълбоко и се отдалечиха. Капитанът се загледа след тях доволно ухилен и се качи в лодката.
Двамата артисти се помотаха малко из пристанищната част на градчето, след което се насочиха по-навътре и стигнаха до едноетажна постройка със западнал вид. Това беше кръчма и двамата не се поколебаха да влязат. Тук изглежда бяха добре известни, защото бяха поздравени с радост от няколко типа, насядали край разнебитена маса на чаша пулке.
— И тъй, директоре, още нищо? — запита единият.
— Напротив, днес най-сетне! — отвърна запитаният.
— Дойде време. Но как?
— Артисти — шест господа и пет дами.
— Хубаво! Ха-ха-ха-ха! И това ако не е виц.
Директорът изпи една-единствена чаша и отново напусна кръчмата, като заяви, че отива да доведе трупата.
Вечерта настъпи и «Лейди» се подготвяше за отплаване. Беше минало девет часа и матросите току се озъртаха през борда за пасажерите. Ето че най-после и те се зададоха — единайсет човека, един подир друг. Тъй като не се побраха в малката лодка, трябваше да ги превозят на два пъти.
Капитан Уилкърз стоеше на трапа с протегната ръка. Директорът заплати и капитанът се отправи към кърмата. За паспорти или някаква друга легитимация въпрос не бе повдигнат. Място за тях и вещите им не беше посочено. Но странно: те се свиха, смалиха се и където намереха място, наместваха багажа или себе си — не се пречкаха никому. Ето защо още след час моряците си казаха, че тези лейди и джентълмени все таки са съвсем порядъчни хора.
— Но дали лейди ще издържат! — рече един. — Та това е открито море, а там все ще се яви някоя проклета морска болест.
Напразно се беше загрижил човекът, нито един от джентълмените, нито една лейди не получи подобен пристъп. Това действително бе забележително, но не направи впечатление на моряците. Те седяха на предната палуба и си бъбреха. Кормчията стоеше отзад, флиртувайки със звездите, а капитанът лежеше в каютата и се отрезвяваше чрез сън.
Трупата се беше сместила на едно платно и като че ли всички спяха. По едно време, трябва да беше някъде два часа след полунощ, директорът се раздвижи.