— Настана време — прошепна той. — Да започваме!
— Всички едновременно? — запита един от преоблечените като дами матроси.
— Да — отговори директорът. — Вижте онзи облак там! Той приближава. Щом застане над кораба, всеки да се заеме с неговия човек. Ножът право в сърцето и да си остане там, така и капка кръв няма да протече.
Минаха още няколко минути, облакът надвисна над кораба и стана малко по-тъмно отпреди.
— Стани! Напред! — прошепна директорът. Десетимата смъкнаха всичко, що се белееше по тях, така че останаха само с черни дрехи и плъзнаха като сенки напред. Тук се чу въздишка, там по-шумно издишване, сетне отново настъпи тишина.
Директорът се промъкна безшумно към кърмата. Там стоеше кормчията. Той се бе извърнал и съзерцаваше бързо отминаващия облак. В един момент почувства върху сърцето си натиск, нещо студено и неумолимо проникна в гърдите му. Поиска да извика, но не успя и се свлече на палубата и в същия миг директорът бе поел кормилото. Той изсвири тихо и режисьорът тутакси се озова при него.
— Как стоят нещата? — попита той.
— Всичко е наред, сеньор!
— Поеми кормилото! Аз ще навестя капитана.
— Какво ще правим с юнгата? Той спи долу.
— Не можем да го използваме.
— Жалко. Беше такъв мил жабок.
Така бе решена съдбата и на следващите два човешки живота. Директорът отиде до каютата. Не беше заключена. Той я отвори и влезе. Капитанът спеше. Убиецът отметна спокойно завивката, постави с ужасяваща акуратност острието на ножа върху сърцето и натисна. Оставяйки ножа забит, отнесе капитана на палубата. След няколко минути изнесе и трупа на юнгата. Потърсиха в баластното помещение тежки камъни. Вързаха ги за краката на труповете и ги изхвърлиха в морето.
— Пред кап Лукас ще кръстосваме — рече директорът на режисьора си и се отправи в каютата.
Там проучи с голямо внимание корабните книги, таблиците и всички документи, които намери. Това продължи, докато нощта превали. Тогава се върна обратно на палубата. Едно изсвирване с малката сребърна свирка свика всички мъже на кърмата.
— Ударът сполучи, момчета — произнесе предводителят. — Сега ще започне живот, на който и крал би могъл да завиди. Но на първо време трябва да бъдем предпазливи. Имаме товар за Гуаймас. Там корабът е непознат, екипажът също. Следователно ще запазим имената, които са отбелязани в дневника. Аз съм капитан Уилкърз.
Той прекръсти всеки един и го запозна с ролята му. После заповяда да се преустанови кръстосването и да влязат в тесния морски залив. «Лейди» беше отличен ветроход и на следващия ден навлезе в пристанището на Гуаймас. Гуаймас е малко пристанищно градче, принадлежащо към мексиканския щат Сонора.
Капитан Уилкърз с безочлива дързост се осведоми за задълженията си при пристанищната полиция и търговеца, сякаш той беше законният собственик на кораба и името. После посвети няколко дни на удоволствия. Дължеше това на хората си, въпреки че поради близостта до арената на престъплението, селището би могло да бъде наречено опасно.
При един от тези дни предприе излет на зелено и взе със себе си кормчията. Те наеха мулета и препуснаха към планините. Поскитаха наоколо и се върнаха привечер. После прекараха още няколко часа в една кръчма и поеха към кораба. По пътя насреща им се зададе някаква човешка фигура. Когато приближи, от един отворен прозорец върху непознатия падна светлината от лампата, само за миг наистина, но той бе достатъчен да се различи лицето на мъжа. Двамата се стъписаха, — както капитанът, така и кормчията.
— Demonio! — изруга първият. — Дух ли беше това?
— Каква прилика! — добави вторият.
— Мътните да ме вземат, ако не беше той! Ела, кормчия, трябва да го проследим!
Те се обърнаха и побързаха след човека. Той тъкмо зави към една къща, издигаща се сред градина. Там позвъни. След кратка пауза му бе отворено и се появи красива млада дама с лампа в ръка. Нейната светлина падна върху новодошлия и се чу ясният поздрав на дамата:
— Ах, сеньор Мариано! Добре дошъл! Сеньор Стернау вече ви чака.
— Поврага, той е! — изруга капитанът.
— Да, той е — съгласи се кормчията.
— И знаеш ли кой живее тук? Оня Стернау, дето ни нападна с яхтата си край бреговете на Ямайка и очисти всичките ми офицери, а мен рани. Тогава се спасих, а ти стана кормчия.
— Caramba, не бихме ли могли да предприемем едно малко отмъщение? Имам страшно голямо желание!
— Аз имам не само желание, за мен е жизнен въпрос дали негодяят ще падне в ръцете ми или не. Чуй, отиват на градинската веранда! Там ще можем да ги подслушаме. Бързо през оградата!