— Изглежда се касае за новина от изключителна важност, която не бива да се разгласява. Ще отида да се осведомя.
Той изкачи стъпалата на каютата. Сега двамата братя Унгер седяха на масата само с двете дами и мнимия капитан и чуха стъпките му да се отдалечават, но напразно чакаха връщането му. Тогава и те напуснаха трапезата, като обещаха на Ема и Каря да ги известят какво толкова важно става там горе.
Мина доста време, докато се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори и влезе Ландола. Дамите го изгледаха с тревожно удивление. Той се поклони вежливо и съобщи:
— Сеньоритас, имайте добрината да ме последвате. Сеньорите имат голямо желание да поговорят с вас!
Двете девойки последваха поканата. Той ги изведе от каютата на тъмната палуба, където двама мъже веднага пристъпиха към тях и ги сграбиха. В отговор на техния вик на ужас, Ландола заповяда да пазят тишина.
— Мълчете! Изслушайте без излишни приказки какво ще ви кажа! Вие и мъжете с вас имате крайно враждебно отношение към мен и приятелите ми и аз съм длъжен да се застраховам. Сеньорите вече съм натикал в подходящо помещение, вие също сте мои пленници!
— С какво право? — запита Каря, чийто индиански дух бързо се съвзе.
— С правото на по-силния — ухили се онзи. — Не зная дали ме познавате. Името ми е Ландола.
— Ландола, морският разбойник — прошушна Ема ужасено.
— Да, морският разбойник — повтори той с брутална гордост. — Всяка съпротива е безполезна. На вас двете жени нищо лошо няма да се случи, да, дори под надзор ще можете да се разхождате на открито по палубата, но и при най-малкия опит да пристъпите заповедите ми, ще убия сеньорите. По време на пътуването няма да получите възможност да ги видите. Те лежат вързани долу в трюма и ще кажа и на тях да изоставят всяка мисъл за съпротива, защото в противен случай сеньоритите ще бъдат убити.
— И каква ще бъде нашата съдба? — попита невъзмутимо Каря.
— Ще ви сваля заедно със сеньорите на един необитаем остров, така никой няма да може да ми навреди. По пътя дотам няма да ви се случи нищо, никой от хората ми няма да ви докосне. Но в замяна на това искам безусловно подчинение и отказ от всякакъв опит за бягство, който всъщност би бил фатален за вас. Сега елате да ви покажа помещението, което ще ви служи за жилище.
Той се спусна с момичетата през предния люк и ги отведе до едно тясно, здраво малко помещение, където ги заключи. Те паднаха в прегръдките си от отчаяние. Един-единствен миг отново ги бе запокитил от върха на щастието към ужасяващите глъбини на злочестието.
Сега пиратът се упъти към мъжете, които беше заловил. Те се намираха най-долу, на дъното на кораба, под морската повърхност. Това помещение бе запълнено до височина три метра с пясък. Всеки един, дори най-добре построеният дървен кораб пропуска, което значи, че през талпите се процежда безопасно количество вода и пясъкът се просмуква в значителна степен с влага. Върху този мокър пясък лежаха пленниците. В ребрата на кораба, към които се закрепя дъсчената обшивка, бяха завинтени вериги, за които бяха приковани мъжете, и то на такова разстояние един от друг, че да не могат да се достигат. Освен това ръцете и краката им бяха здраво омотани с въжета, тъй че нямаше как да ги използват.
Когато Ландола дойде със запален фенер в тъмното помещение, установи, че всички са се съвзели от безсъзнанието. Прегледа всеки един поотделно и се намести срещу Стернау, който го бе разпознал от пръв поглед.
— Сеньор Стернау, позна ли ме? — присмя се той.
Запитаният даде вид, че не забелязва присъствието му.
— А-ха-а, играем си на гордост? — ухили се Ландола. — Е, ще трябва да го изтърпя! Но тъй като останалите сеньори навярно още не са ме виждали, искам да упомена, че аз съм Хенрико Ландола, капитанът на прочутия «Ла Пендола». Сегиз-тогиз хората ме наричат и Грандприз от пиратския кораб «Лион».
Никой не отрони и дума.
— Добре, добре — рече морският разбойник. — Убеден съм, че само от страх са се сковали езиците ви, поради което ще проявя снизходителност. Но допускам все пак, че поне слухът ви се е запазил, защото искам да ви уведомя каква цел гоня.
Ландола плъзна поглед от един на друг и виждайки, че и сега никой не го поглежда, кимна с подигравателна усмивка и продължи:
— Навремето получих задачата да обезвредя някой от вас. Ето че най-сетне вие попаднахте в ръцете ми и бих могъл да ви очистя без кой знае какъв труд. Но аз реших да не го правя, не от съчувствие разбира се, защото това би било проява на слабост, каквато Хенрико Ландола не познава, а от една проста сметка, която се налага от само себе си.