Той хвърли повторен изпитателен поглед на пленниците, но и сега не забеляза някой да е интригуван от неговото откровение. След кратка пауза продължи:
— В случай че ви премахна, мога да се надявам на едно доста голямо възнаграждение. Все пак съществува възможността да ми го откажат, когато разберат, че действително съм изпълнил заръката. Подаря ли ви обаче живота, макар да трябва да изчезнете, по-късно винаги ще мога да ви изкарам на бял свят. Ето как ще принудя моя доверител да ми изплати възнаграждението. Получа ли го, вие си оставате безследно изчезнали во веки. Откаже ли ми го, идвам да ви отведа и освободя при условие, че ще получа възнаграждението си от вас и няма да ме преследвате. Виждате, че не искам да ставам опасен за вас, да, при дадени обстоятелства по-късно дори бихте могли да разчитате на освобождението си. Затова мисля, че ще бъдете разумни. Под разумност разбирам най-вече отказване от всеки опит да се освободите. Той ще завърши само във ваша собствена вреда. Двете сеньорити също са пленени. Момчетата ще се отнасят порядъчно с тях, а и вас няма да измъчват ненужно. Но всеки опит за спасение на една от партиите, давам ви свещената си дума, ще коства живота на другата!
Ландола спря да види какъв ефект правят думите му на пленниците. Но те продължаваха да лежат неподвижно и с нито звук не му подсказаха какво изпитват. В заключение той каза:
— И накрая искам да ви съобщя, че ще останете да лежите в това положение, като ежедневно, под мой надзор, на всеки ще бъдат развързвани за кратко време ръцете, за да може да се нахрани и утоли жаждата. Сега знаете достатъчно. Не забравяйте, че имате работа с мъж, който и за най-малкото непокорство наказва със смърт! Желая ви най-добра нощ!
Капитанът взе фенера, тръгна и затвори люка, след което се чу издрънчаването на неговите тежки, железни резета. В продължение на няколко минути в душното, влажно помещение всичко остана спокойно. Чуваха се само плъховете да скачат насам-натам, каквито в един такъв кораб, особено в баластното помещение, се въдеха в изобилие. Най-сетне се долови гласът на апача, който изпусна само едно: «Уф!»
— Уф! — отвърна след известно време вождът на мищеките.
Отново настъпи кратка тишина, докато Мариано запита своя съсед Стернау:
— Какво ще кажеш за тая работа, Карлос?
— Нищо! — гласеше сериозният отговор. — Или смяташ, че би могъл още през нощта да си свалиш веригите?
— Невъзможно! Те са здрави. На всичкото отгоре са вързани и ръцете, и краката ни.
— Е, тогава трябва да се примирим!
Стернау изрече тези думи със спокоен тон, ала скърцането на зъбите издаде какво става в душата му. Те всички бяха мъже, които гледаха дръзко в лицето на смъртта и опасностите. Не бяха свикнали да хленчат, защото знаеха, че само с трезв дух и спокойно съсредоточаване е възможно да се спасят от застрашаваща гибел. И все пак навярно на всеки един му кипеше, въпреки че бяха твърде горди да го покажат външно. Едва след още време Бизоновото чело се обади:
— Тоя разбойник е изгубен, ако падне и един косъм от главата на Каря, сестрата на вожда на мищеките.
Ловецът не мислеше за себе си, а само за своята сестра.
— Той ще изтърпи най-големи мъчения — прибави апачът.
— Мътните ги взели, ако си позволят и най-малката неучтивост с Ема! — отзова се и Антон Унгер. — Няма да загинем на тоя проклет кораб и ще разберем какво се е вършило.
Стернау, който винаги мислеше за най-важното, го запита:
— Как беше надвит?
— Задушиха ме — уведоми траперът.
— Значи можеш да говориш за късмет. Един удар по раната на главата щеше да те умъртви. Впрочем нека сега не се вайкаме и заканваме, а опитаме най-сериозно дали някой не може да се справи с неговите вериги. За мен са помислили специално, аз съм много по-здраво окован от вас. Иначе навярно би ми се удало да скъсам с въртене железата.
Последваха предложението му. В мрака на помещението сега не се чуваше нищо друго освен едно напрегнато дрънчене, дърпане, усукване и въртене, но в крайна сметка всички трябваше да признаят опита за безполезен.
— Не става — оповести Мариано. — Трябва да разчитаме на някой щастлив случай.
— Едва ли ще ни се удаде такъв — отвърна Стернау. — Ландола още през нощта ще отплава с нас в открито море. Не сели освободим дотогава, оставаме негови пленници, докато му хрумне да ни пречука или свали на някой пустинен, необитаем остров. А по път имаме да се борим не само срещу него и хората му, а и с природните стихии. Оковите не можем да скъсаме. Най-много на дамите да се удаде възможност да ни доставят някакъв инструмент, с който бихме могли да се освободим от веригите. Но дори и това да е възможно, те няма да се осмелят, та нали всеки един такъв опит ще ни заплашва със смърт. Считам за най-добро да понесем с твърдост това ново изпитание. Да запазим кураж и надежди и се ободряваме, за да не пострада много здравето ни, тогава за нас сигурно ще удари часът на свободата и отмъщението. Аз се надявам на Бог!