Тези твърди думи отново вдъхнаха увереност в останалите. Настъпи безмълвна тишина. Отвреме-навреме се чуваше само отъркването на някой синджир в пясъка и скоро равномерното дишане подсказа, че мъжете спят.
Защо да описваме часовете, дните и седмиците, които минаха там долу в тъмното помещение? Защо да възпроизвеждаме чувствата, които вълнуваха сърцата на пленниците по време на продължилото седмици пътуване? Въпреки че двете девойки можеха да се наслаждават на свеж въздух и светлина, те страдаха най-много. На тях липсваше оная твърда самоувереност на мъжете, които дори и във веригите съзнаваха своята цена и никога не загубиха убеждението, че денят на отмъщението ще дойде.
Времето дълго бе спокойно, преживяха само няколко щорма, ала корабът никъде не бе спирал. Но ето най-после, най-сетне вълните започнаха да се плискат по-тихо и бавно по обшивката. Чу се да дрънчи котвената верига… настъпи дълбока тишина, след което се чуха стъпките на няколко мъже, слизащи по люковата стълба.
— Присъдата наближава — рече Стернау. — И най-лошата участ ще бъде по-добра от тази убийствена неизвестност!
Издрънчаха резетата на люка и той се отвори. Ландола се спусна долу с неколцина от хората си.
— Махнете им веригите! — заповяда той. — Но ги вържете така, че да не могат да стоят на краката си или да движат ръце!
Така и стана. После отнесоха пленниците горе и ги положиха на палубата като трупи. Сега те за първи път отново дишаха свежия, чист въздух. Но как само изглеждаха тези мъже! От глад и жажда не бяха страдали, но от седмици не бяха полагали грижи за себе си, не бяха се мили, ресали, бяха лежали с полуизгнили дрехи, изпокъсани на парцали от плъховете. Наблизо стояха двете момичета. Днес и те бяха вързани, иначе биха се хвърлили с ридания върху възлюбените.
Отдясно се ширеше морето, отляво забелязаха един остров, ограден от коралов пояс, в който прибоят пръскаше високо пяната си. В този пръстен от прибой имаше само един проход, но и през него можеше да премине само здраво построена лодка. Пленниците бяха хвърлили бегъл поглед на острова. Тяхното внимание сега бе ангажирано главно от екипажа на кораба, който се бе събрал начело с капитана. Ландола се обърна към завързаните:
— Сеньори, ние сме при целта, защото този остров ще бъде вашето жилище. Вие никога не ще узнаете как се казва и къде е разположен, понеже няма кой да ви даде информация — островът се намира встрани от всеки курс и никой не го посещава. Тук няма да загинете от глад и жажда, тъй като има два бистри извора, плодове, риба, птици и ядивни миди. Оръжията, които ви отнех, няма да получите обратно, но все пак можете да залагате примки или да си изготвите лъкове и стрели, за да си набавяте храна и кожи за дрехи. Аз ви казах, че ще се видим според обстоятелствата. В случай, че приближи някой кораб, то може да е само моят. Сега ви предстои едно плаване през прибоя до сушата; Когато моите хора се отдалечат, лесно ще съумеете да се освободите от въжетата с помощта на остри камъни. Останете със здраве, сеньори! Сбогом, сеньорити!
Моряците хванаха пленниците, натовариха ги на лодката и се отблъснаха от кораба. Успяха да преминат през прибоя. Вързаните бяха свалени и оставени на тихия бряг, после матросите загребаха обратно.
Стернау веднага се претърколи до един остър ръб на кораловия бряг и започна да претрива въжето, което връзваше ръцете му, додето се прокъса. Сетне откърти едно парче от канта, употреби го като нож и освободи и краката си. След късо време всички стояха и свободно раздвижваха крайници.
Бизоновото чело вдигна ръка и посочи кораба:
— Мислят ли моите братя, че можем да завладеем голямото кану на нашите врагове?
Въпреки сериозността на положението, Стернау не свари да прикрие една усмивка, когато отговори:
— Това е невъзможно!
Тогава Бизоновото чело посочи прибоя.
— Страхуват ли се моите братя от тези вълни? Вождът на мищеките плува през всяка вода!
— Но още преди да излезе, корабът ще е отплавал. Там вече вдигат платната. Той тръгва. Кой плувец може да го достигне!
Наистина беше тъй, както казваше Стернау. Корабът бе възобновил плаването си и понеже бе добър платноход, направи такъв ускорен ход, че скоро островът се изгуби от очите на екипажа. Но капитанът продължаваше да стои на кърмата и да наблюдава острова през далекогледа. Когато вече не можеше да го различава, сгъна тръбата и се обърна към кормчията.