Седемнадесета глава
«Пантерата на Юга»
Докато Хенрико Ландола плаваше с пленниците си по Великия океан, осъждайки нещастниците на дълбока изолираност и безпомощност, в родината напразно очакваха някакъв признак на живот от тях. Но и в Мексико се чакаше напразно: угрижени, лорд Дридън и Ейми жадуваха за новини от Мариано. От друга страна, Пабло Кортейо и неговата дъщеря Хосефа също не научиха нещо повече за своите врагове.
Седмици и месеци минаваха без да дойде вест. Вярно, политическите отношения в Мексико бяха затънали в такава немара, че сигурността на куриерите и известията бяха крайно съмнителни, защото тази колкото красива, толкова и своеобразна страна бе раздирана от междуособици, чието разрешение досега не се бе удало на никоя ръка.
Президентът Херера, срещу когото Хуарес бе воювал като политически противник, бе сменен още в края на 1850 от приемника, чието господство също така не продължи дълго. Отзован от чужбина през 1853 Санта Ана — могъщ по-рано политически лидер — бе заграбил властта, но сетне отново свален и принуден повторно да бяга в чужбина. Онзи, който го смъкна, беше Хуан Алварес — също като Бенито Хуарес от индиански произход, когото наричаха заради неговата свирепост «Пантерата на Юга». Алварес, който въпреки необуздания си характер, беше изпълнен с гореща любов към отечеството и през 1855 доброволно се оттегли от президентството, на негово място се изкачи Игнасио Комонфорт. При него Хуарес бе назначен за министър на вътрешните работи и председател на Върховния съд. По този начин той същевременно получи ранга вицепрезидент на републиката.
От своя страна Комонфорт се сдоби с един генерал като втори президент на име Мигуел Мирамон, който в по-късно време с преминаването си към Максимилиан — пратеникът на Наполеон III, предаде родината си на французите.
Годината беше 1857. Откак Стернау, Мариано и Унгер напуснаха Мексико сити, бяха минали седем години. От север навлезе в града един ездач. Всички признаци говореха, че е оставил дълга езда зад себе си. Зад него яздеха в тръс няколко вакуероси. Те водеха със себе си едно муле, носещо на гърба си грижливо опакован товар, който изглежда бе доста тежък. Възрастният мъж премина по няколко улици и спря пред Палатата на Върховния съд. Там слезе от коня и запита портиера дали може да говори с Хуарес. Човекът изгледа пренебрежително стария и отвърна:
— Наредил ли ви е да дойдете днес при него?
— Не.
— Тогава чакайте! Защото без предварително записване той приема само приятели.
— Тогава съобщете за мен, защото аз смело мога да се причисля към неговите приятели.
Увереният отговор на стареца направи впечатление.
— Как ви е името, сеньор?
— Казвам се Педро Арбелец, притежател на хасиендата Дел Ерина.
— О, това е нещо друго, сеньор! Вие сте яздил отдалеч и вашият вид ме заблуди! Тук грижата ни е да не се трупа много народ при сеньора. Целият свят като че се е сговорил да отиде при него, защото при никой друг няма да намери справедливост. Влизайте и наредете на вашите слуги да преминат с животните си в двора!
Вакуеросите се отправиха с конете във вътрешния двор на сградата, а Арбелец бе отведен от един служител в просторна стая. Въпреки размерите си, тя имаше само един прозорец, два хамака и една маса. Върху масата се мъдреха прибори за писане редом с камара книжа. В единия хамак седеше мъж и пушеше цигара. Този мъж беше Бенито Хуарес, Върховен съдия на страната. При влизането на госта той се надигна.
— Я гледай ти, дон Педро Арбелец! Не съм ви виждал от седем години. Какво ви води при мен?
— Наема за арендата, сеньор — отговори старецът. — И освен това бих желал да изложа една настойчива молба.
— От частен характер?
— Не. Идвам при вас като при съдия.
— Ще бъдете изслушан. Но нека по-напред уредя делото на този сеньор, което не търпи отлагане. Сложете писалищните прибори на пода и се настанете на масата! Нямам друго място.
Арбелец не сметна за уместно да сяда на масата, ала с къс, повелителен жест Хуарес го принуди да го стори. Сега Върховния съдия се обърна към другия — човек на средна възраст, с гъста четина по лицето и тъмни, пронизващи очи.
— И тъй, сеньор, аз ви отзовах от затвора, за да уредя час по-скоро нещата ви. Не е учтиво да караш някой да чака, а аз не обичам да се показвам невежлив. Ще запалите ли цигара?
— Да, сеньор.
— Добре! — продължи Хуарес в тон на ведра беседа. — Колко време ви държаха затворен?
— Пълни три седмици, сеньор.
— О-хо, това си е направо грубо, трябва да го призная. Ще помоля тези младши съдии да бъдат по-внимателни. И присъдата ви още не е произнесена?