— В такъв случай ми донесете писмото още днес, защото пратката ще замине утре в ранни зори. Ще й отредя достатъчно сигурен и надежден конвой. А сега да изготвим един опис, след което ще получите разписка, че сте ми поверил предметите.
Това стана, а после на хасиендерото бе отредена стая. Той се почисти от пътния прах и отиде да потърси лорд Дридън. Само лейди Ейми си беше вкъщи и го посрещна сърдечно.
— Сеньор Арбелец! Каква изненада! Какви новини ми носите?
— Миледи, те са все още безследно изчезнали. Откак бях тук за последен път, нищо ново не съм узнал. А защо идвам, ще Ви уведомя накъсо.
Арбелец се настани предпазливо и започна да разказва. Ейми го слушаше с голямо напрежение и двамата съвсем забравиха, че не са сами в стаята, че в другия хамак седеше една девойка, която преди пристигането на хасиендерото четеше гласно на лейди. Тя беше нейната дуеня, компаньонката й. В Мексико е неотменен обичай всяка знатна дама да си има дуеня.
Девойката предлагаше миловидна гледка. Очевидно беше метиска, което означава, че произхожда от бял баща и майка индианка. Тя държеше очите си сведени, привидно приковала внимание към книгата. Но един проницателен наблюдател щеше да забележи, че следи с голямо напрежение думите на стария човек. Отвреме-навреме поглеждаше през дългите си мигли към двамата, при което погледът й наподобяваше на хищно животно, което на драго сърце би се нахвърлило, ала от страх не смее да го стори. Никой познавач на хората не би я удостоил със своята симпатия или доверие.
По същото време в една друга къща се водеше разговор, засягащ съвсем същата тема. Беше в палата на граф де Родриганда. Хосефа Кортейо се бе изтегнала на хамака в стаята си. Изминалите години не бяха Допринесли за смекчаване на нейната грозота. Беше станала, ако това въобще бе възможно, още по-мършава. Изглежда се намираше в лошо настроение, защото когато прислужницата влезе, не отвърна и с дума на учтивия поздрав. Прислужницата бе все още онази индианка на име Амайка. Тя започна да облича своята господарка. Процедурата премина в мълчание и едва когато индианката облече последната дреха, Хосефа запита:
— Говори ли с дъщеря си?
— Не бива да отивам при нея, ако не искаме да се издадем. А тя при мен не е идвала.
— Виждам, че и двете сте немарливи! Когато чух, че Ейми Дридън търси дуеня ми костваше немалко усилия и други жертви, за да й препоръчам от друго място твоята дъщеря. За моя радост разбрах, че е назначена. Но сега вместо да узная нещо съществено от шпионката, тя никаква не се мярка.
— Ще дойде, сеньорита — отвърна слугинята успокоително. — Та помислете, тя тепърва трябва да спечели доверието на студената англичанка.
— Зная. Но вече е достатъчно дълго при нея и е длъжна да покаже най-сетне, че мога да разчитам на нея. Тая Ейми трябва да изчезне или умре. Я слушай! Чувам да идва татко. Сигурно носи новости. Можеш да си вървиш.
Старата се отдалечи. Вън пред вратата срещна Кортейо. Той се убеди недоверчиво дали наистина ще изчезне и няма да се върне да подслушва, след което влезе при дъщеря си. На нея й направи впечатление сияещото му от радост лице и като забеляза, че държи в ръката си отворено писмо, запита бързо:
— Писмо? Да не би жадуваната новина?
— Да — отговори той, въздъхвайки дълбоко. Хосефа посегна към писмото, ала онзи дръпна ръката си и извика с тон, разкриващ триумфа на безсърдечния злодей:
— Спечелихме! Сега можем да бъдем спокойни!
— Ах! Наистина ли? Дай, дай го насам!
Тънките й пръсти трепереха от възбуда, когато ги протегна повторно към многообещаващото писмо. Бащата го връчи с думите:
— Да, вземи и чети! Това е най-голямата радост и удовлетворение, сполетявали ме през моя живот.
— Ах, от твоя брат, от чичо?
Хосефа не бе в състояние да седи, вълнението не й даваше мира и шарейки напред-назад из стаята прочете следното.
«Скъпи братко!
Най-после след дълги години, мога да ти предам новина с неимоверна стойност. Вчера ме посети Ландола и ми я продаде. Без да ми е известно, той вече години живеел в Испания от парите, донесени му от последното плаване. Когато ги изразходвал, решил да се обърне към мен за нови.
Та слушай: преди години, той се натъкнал в пристанището на Гуаймас на следните лица: Стернау, Мариано, двама немци на име Унгер и двама индианци единият от които се казва Бизоновото чело, а другия Мечешко сърце. При тях имало и две девойки, по-точно сестрата на този Бизоновото чело и Ема, дъщерята на този Педро Арбелец, хасиендерото на Дел Ерина.
Тези лица искали да отпътуват за Акапулко и не познали капитана. Той взел всички на кораба си, привидно, за да ги отведе на желаното пристанище. Били оковани от него, а от девойките разбрал, че са се изплъзнали благополучно от капитан Вердоха, комуто си възложил да ги унищожи. През първата нощ на плаването когато всички спели, а на палубата имало само един вахтен, Ландола запалил един фитил в погреба и се отдалечил незабелязано с малката лодка. Корабът хвръкнал във въздуха и потънал заедно с мищеките. Капитанът останал до разсъмване на произшествието, за да се убеди със сигурност. Не се бил спасил нито един.