— Майко! — прозвуча тихо в безмълвното помещение.
— Сине? — попита също така тихо тя.
— Ела насам!
— Пипни ръката й — помоли той. Тя взе мраморната ръка на спящата графиня в своята и кимна радостно на сина си.
— Чувстваш ли пулса, майко? Погледни как порозовяват устните и как намалява мъртвешкият цвят на страните й. Иди при хауптмана и му кажи, че до час графинята ще се пробуди!
— Карл! Наистина ли?
— Да.
Тя притегли главата на сина си до сърцето, погали го нежно по страната и тихо попита:
— Дали всичко ще бъде благополучно?
— Това зависи от Бога! Майко, молих се така горещо, както никога не съм се молил през живота си.
— Господи, дано си чул молитвите му! Ти заслужаваш това щастие, дете мое!
Фрау Стернау се плъзна безшумно през вратата, но не след дълго отново се върна и зае предишното си място. Да работи вече не можеше и тя също започна да моли Бог от цялото си майчино сърце да бъде милостив и благослови следващия час.
Мина половин час и тогава чуха лекото въздишане на болната. Сетне страните й поруменяха и ето, че раздвижи китка… цялата ръка, клепачите трепнаха. А малко след туй спящата изви глава настрани. Гърдите на Стернау щяха да се пръснат, ала той задържа горещата ръка на болната в своята, запазвайки външно спокойствие.
Сега Розета обърна лице към неговата страна и острите му очи веднага доловиха, че пробуждането настъпва. И това не продължи дълго, тя бавно, бавно се надигна. Очите се отвориха и втренчиха първоначално напред.
— Всеблаги Небеса, помогнете! Сега се решава всичко! — умоляваше Стернау в тишината.
Очите на Розета приеха онзи унесен израз, присъщ за пробуждащ се човек, след което се отправиха с пълно съзнание към околните предмети.
— Спечелихме! — възкликна от дъното на душата си лекарят.
Погледът на Розета се плъзгаше от предмет на предмет, а по чертите й се изписа дълбоко изумление. В един момент почувства, че някой държи ръката й. Очите бързо потърсиха онзи, който се бе осмелил да я докосне и като видя и позна Стернау, тя подскочи и извика:
— Карлос! Ти ли си?
— Да, аз съм — отвърна той с разтреперан глас.
— Къде съм? Дълго ли спах?
— Не се тревожи, при мен си! — успокои я той, като обви ръце около нея.
— Да, спокойна съм, защото си до мен — произнесе искрено тя. — Но сигурно съм спала дълго.
— Много дълго. Ти беше болна.
— Болна? — запита замислено. — Но как така? Та нали вчера изпратих моята Ейми до Понс, а после… ах, ти беше заминал. По-късно ми стана много зле и поисках да отида и си легна, ала по време на молитвата съм заспала. Ти къде беше, скъпи Карлос?
— В Барселона — поясни Стернау.
— Без да ми се обадиш предварително?
В този момент иззад завесите прозвуча тихо, сподавено изхлипване. Розета се ослуша.
— Кой плаче? Кой е тук? — сепна се тя. — Да не би добрата Елвира?
— Не, сърце мое. Това е една много добра жена, която толкова силно желаеше да те види.
— О, непозната? — възкликна тя стреснато. — Коя е?
— Моята… майка.
В първия миг Розета го изгледа, сякаш неразбиращо, сетне обаче извика радостно:
— Твоята майка? О, какъв сюрприз! Повикай я тук! Бързо, по-скоро!
— Но ще трябва, Розета, да говориш с нея на френски, тя не разбира испански.
— Нека само дойде. Бързо!
— Майко — помоли Стернау, — ела насам! Розета иска да те види!
— Сине, не разбрах нито дума от това, което говорихте, но ми стана ясно, че тя е възвърнала разума си и вие сте щастливи. Така ли е?
— Да. Бог се вслуша в молитвите ни.
Тогава фрау Стернау полека приближи. Розета протегна ръце към нея със сияещо от радост лице и каза:
— Вие сте майката на моя Карлос? Изразявам най-сърдечното си уважение! О, сега и аз си имам майка! Мога ли да се чувствам ваша покорна дъщеря?
Просълзена фрау Стернау сложи ръце на главата на контесата и произнесе с треперещ глас:
— Дете мое, аз молех Бога коленопреклонно за вас. Бих дала живота си, за да ви видя щастлива.
Те се прегърнаха безмълвно, след което Розета протегна ръка на годеника си.
— Скъпи Карлос, благодаря за майката, с която ме възнагради. О, колко я обичам вече! Но аз наистина ли бях болна?
— Да, сърце мое. Много дълго.
— Значи това, което разказах преди малко, не се е случило вчера?
— Не, преди три месеца.
— Преди три месеца?! — прошепна тя удивено. — Нима съм била в безсъзнание? И ти си ме излекувал?