Междувременно Ейми беше отишла в своята спалня и седнала с гръб към вратата, разлистваше на масата един албум с портрети на познати лица. Тук бе и този на любимия. Тя разглеждаше скъпите черти. Върна се мислено назад във времето, когато в Родриганда го видя за първи път, запозна се иго обикна. Споменът нахлу така могъщо в нея, че настоящето изчезна от съзнанието й и до слуха й изобщо не достигна разнеслият се лек шум. Не видя също, че вратата се отвори и се вмъкнаха двамата мъже, които току-що бяха в спалнята на баща й.
Двамата си кимнаха един-друг. Единият отново извади кърпата и я навлажни с течността от шишенцето. Сетне бавно се приближиха до потъналата в дълбоки мисли девойка. Единият рязко стисна с две ръце Ейми за гърлото, за да не може да извика, а другият просна кърпата върху устата и носа й. След късо време тя лежеше на стола като труп.
— Колко е красива! — прошепна единият.
— Няма да й причиняваме повече болка — рече другият. — Тя спаси сина на Пантерата.
Мъжът се прокрадна безшумно навън и скоро се върна с няколко индианци. Свещите бяха угасени, пленниците вдигнати и отнесени. Пътят водеше по протежение на коридора и надолу по стълбите. Вдигнаха резетата на задната врата и се озоваха в двора. Към тях пристъпи един силует. Беше Пантерата.
— Най-после! — рече той със снишен глас. — Накарахте ме да чакам. Живи ли са и двамата?
— Разбира се.
— Сдобихте ли се с ключовете?
— Ето ги.
— Как узнахте кои са стаите на двамата?
— През деня се запознах с дуенята, когато дойдох насам като просяк и изпях няколко песни. Момичето изгуби ума си по мен и даде отговор на всички въпроси.
— Добре. Знаете ли къде е вратата за зимника?
— Тук, точно до стълбите.
— Тогава отнесете двамата вън при конете и ми пратете останалите!
Те тръгнаха с пленниците на ръце и след няколко мига в къщата плъзнаха трийсетина нови фигури, които зарезиха вратата след себе си, за да не бъдат обезпокоявани отвън. Пантерата се упъти пипнешком към описаното му място и намери вратата. Беше обкована с железа и имаше отвор за голям кух ключ. По тая причина Алварес веднага се сети кой е истинският. Отвори без да предизвика шум, след което каза тихо:
— Вратата е отворена! Следвайте ме надолу по стъпалата. Последните двама да издърпат ключа и да затворят след себе си! Да останат на пост на най-горните стъпала. Едва тогава ще запалим светлина.
Така стана. Когато всички, освен двамата стражи, се намираха в склада с провизии, бяха измъкнати и запалени няколко малки фенера. Сега човек можеше горе-долу да се поогледа. Малко по-навътре, в отрупания с всевъзможни продоволствия зимник, имаше втора врата. Алварес прегледа ключалката, избра един ключ, който пасна и отвори. Озоваха се във винарната, в която се виждаха голям брой винени бурета и още по-голям запас бутилки. Съвсем в заден план се намираше третата, най-малката врата, изработена от дебели железа. И за нея бе намерен ключът. Пантерата на Юга нямаше опит с ключалки, тази изглежда трудно се отваряше. Ето защо той отстъпи встрани, за да може да употреби повече сила. Внезапно вратата отскочи. В същия миг проехтя един двоен изстрел и двамина от индианците рухнаха. Останалите занемяха от ужас, само Алварес запази присъствие на духа. Наведе се хладнокръвно към простреляните, освети ги, опипа ги и съобщи:
— Мъртви са. Не помислих, че може да има самострел. Той е бил зареден с два куршума. Отнесете ги настрани!
Сетне освети нагоре, за да огледа сводестия таван и успокои хората си:
— Горе изстрелите не могат да се чуят. Предназначението им е само за отбрана, не и да разбудят обитателите на къщата. Впрочем имаме двама пазачи, пък в краен случай и оръжия. И тъй, да влизаме!
Алварес ни най-малко не се трогна, че избегна смъртта благодарение на едно незначително обстоятелство. Ако не беше застанал встрани, щеше да отнесе единия куршум. Малкото сводесто помещение не бе в състояние да побере всички. Но онези, които се вмъкнаха, не видяха нещо повече от шест черни железни сандъка, поставени на земята. Всъщност никой от тях не знаеше каква е работата. Предводителят не бе сметнал за уместно да сподели, че се кани да заграби пет милиона.
— Подемайте! — заповяда той.
Бяха необходими четирима здрави мъже за вдигането на един от сандъците.
— Качвайте се нагоре и останете на първо време в двора!
Алварес осветяваше отпред, а хората му мъкнеха след него шестте каси богата плячка. Когато стигна поста, запита: